Зимна луна
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зимна луна». Краткое содержание книги:
Докато лежи с месеци в болницата, заплашен от опасността завинаги да остане прикован към инвалидната количка, съпругата му и малкият му син са безпомощни. Трябва да се пазят и от престъпниците, контролиращи града, и от фанатизираните почитатели на режисьора.
В уединено ранчо в Монтана Едуардо Фернандес, бащата на загиналия преди година партньор на Макгарви, забелязва странно кехлибарено сияние над вековните борове и усеща зловещо присъствие в гората. Въвлечен е в поредица ужасяващи събития, водещи до сблъсък, който заплашва разума и живота му… а може би и двете.
Нещо сякаш привлича съпругата и сина на Макгарви в ранчото, където се сблъскват със загадъчен и безмилостен враг, еднакво опасен за живите, и за мъртъвците.
Къщата представляваше хаотично разположени сиви дървени постройки със сини капаци на прозорците и покриви от плочи. Видя, че в едноетажната, подобна на хамбар сграда, в която се помещаваха кабинетът на Йейтс и конюшнята за четирикраките му пациенти, свети и затова продължи няколко десетки метра след къщата, до самия край на покритата с чакъл пътека.
Докато Едуардо слизаше от черокито, предната врата на сградата се отвори и един мъж излезе отвътре, като остави вратата полуотворена. Беше висок, на около трийсет години, със суров външен вид и гъста кестенява коса. Той се усмихна широко и непринудено:
— Здрасти. Какво мога да направя за вас?
— Търся Лестър Йейтс — каза Едуардо.
— Д-р Йейтс ли? — усмивката угасна. — Стар приятел ли сте му или нещо такова.?
— По работа го търся. Нося едни животни, които искам да погледне.
Очевидно изненадан, непознатият отвърна:
— Ами, господине, боя се, че Лес Йейтс не се занимава вече с тази работа.
— О? Пенсионира ли се?
— Почина.
— Така ли? Йейтс?
— Преди повече от шест години.
Това порази Едуардо:
— Съжалявам да го чуя. — Не предполагаше, че е минало толкова много време, откакто за последен път беше виждал Йейтс.
Подухна топъл ветрец, който разлюля листата на дърветата. Непознатият продължи:
— Казвам се Травис Потър. Купих къщата и ветеринарния кабинет от господин Йейтс. Той се премести в града.
Вместо да се представи, Едуардо каза:
— Д-р Йейтс се грижеше за конете в нашето ранчо.
— И кое е вашето ранчо?
— Ранчото на Куотърмас.
— А, тогава вие трябва да сте… господин Фернандес, нали така?
— О, извинявайте, че не се представих. Да, Ед Фернандес отвърна той. Имаше неприятното чувство, че ветеринарят щеше да продължи с думите: „за когото говорят хората“ или нещо подобно, тъй като го смятаха за местния чудак.
Беше склонен да се съгласи с това мнение. Да наследи цяло състояние от богатия си работодател и да живее като отшелник, който не разменяше и една дума с хората, когато се появяваше в града. Може би беше загадка, която разпалваше любопитството на хората от града. Стомахът му се сви при тази мисъл.
— От колко години нямате коне? — попита Потър.
— От осем. Откакто Куотърмас почина.
Той си даде сметка колко странно е било всичко — не се беше виждал с Йейтс от осем години и изведнъж се появява, сякаш оттогава е минала само седмица.
Двамата постояха мълчаливо. Юнската нощ около тях беше изпълнена с песента на щурците.
— Ами, къде са животните? — попита Потър.
— Животните ли?
— Казахте, че сте донесли едни животни, за да ги погледне д-р Йейтс.
— О, да.
— Той беше добър ветеринар, но мога да ви уверя, че и аз не му отстъпвам.
— Сигурен съм, че сте, д-р Потър. Но това са мъртви животни.
— Мъртви животни ли?
— Еноти.
— Мъртви еноти?
— Три.
— Три мъртви енота.
Едуардо осъзна, че ако наистина имаше репутацията на местен ексцентрик, сега я утвърждава. До такава степен беше отвикнал да води нормални разговори, че му беше трудно да изрази най-същественото.
Пое си дълбоко въздух и каза всичко, което трябваше, без да се впуска в подробностите за прохода и другите странности:
— Те се държаха странно посред бял ден, тичаха в кръг. После една по една се строполиха и издъхнаха. — След това той разказа за предсмъртните мъки на животните, за кръвта от ноздрите и ушите. — Въпросът, който ме вълнува, е дали е възможно да са болни от бяс?
— Вие живеете нависоко, близо до онези хълмове. Винаги има случаи на бяс сред дивите животни. Това е напълно естествено. Но скоро не сме имали доказателство за наличие на болестта в района. Кръв от ушите? Това не е симптом на беса. Излизаше ли пяна от устата им?
— Не, или поне аз не видях.
— Бягаха ли по крива линия?
— В кръг.
Един пикап спря на магистралата. От радиото му гърмеше кънтри музика. Силна или не, песента беше тъжна.
— Къде са те сега? — попита Потър.
— В черокито — в найлонови чували.
— Ухапаха ли ви?
— Не.
— Одраскаха ли ви?
— Не.
— Имахте ли изобщо някакъв контакт с тях?
Едуардо обясни за предпазните мерки, които беше взел: лопатата, маската, гумените ръкавици. Травис Потър попита:
— Сигурен ли сте, че ми казвате всичко?
— Ами, мисля, че да — излъга Едуардо. — Поведението им беше доста странно, но аз ви разказах всичко най-важно. Други симптоми не забелязах.