Зимна луна

Макгарви се загледа в колата. Възхити й се сякаш беше безценно произведение на изкуството, изложено в музея „Гети“, или първото издание на роман на Джеймс М. Кейн в оригинална прашна подвързия. Той не изпитваше силно желание да я притежава, а просто се наслаждаваше на самия факт на нейното съществуване.

В едно общество, което, изглежда, се движеше към анархия, в която грозотата и упадъкът правеха нови завоевания всеки ден, неговият дух беше приповдигнат от живото доказателство на четири колела, че ръцете на хората са способни да произвеждат качествени и красиви неща. Лексусът, разбира се, беше вносен. Проектиран и произведен в чужда страна. Но за него това сякаш беше срам за целия човешки род, а не само за неговите сънародници. Високите стандарти го ободряваха, независимо къде ги срещаше.

Прислужникът в сива униформа излезе от канцеларията и тичешком стигна до лъскавия автомобил. Джак погледна към колата и после отново насочи вниманието си към Хасам Аркадян.

— Моят сервиз е остров на чистотата в морето от мръсотия, капка здрав разум в бурята от лудост — изрече Аркадян с приповдигнат тон, без да му прави впечатление, че думите му звучат мелодраматично.

Той беше слаб и строен, около четирийсетгодишен. Имаше тъмна коса и прилежно поддържани мустаци. Ръбовете на сивите му работни, памучни панталони бяха остри като ножове. Ризата и якето в същия цвят бяха безупречно чисти.

— Страничните алуминиеви стени и тухлите са обработени със специален разтвор — продължи и посочи фасадата на сервиза. — Никоя боя не би могла да хване върху тези стени. Дори и металикът. Не беше евтино, но сега, като дойдат онези хулигани през нощта и пръскат със спрейовете си с боя по стените, още на следващата сутринта измиваме всичко и заличаваме пораженията.

С безупречния си външен вид, необикновена енергичност и тънки и сръчни пръсти Аркадян можеше да мине за хирург, който се кани да започне работния си ден в операционната. Вместо това той беше собственик на автосервиза.

— Знаете ли, че има професори, които са написали книги за ползата от графитите? — възмути се Аркадян.

— Ползата от графитите? Ползата!

— Наричат го улично изкуство — отвърна Лутър Брайсън, партньорът на Джак.

Аркадян погледна недоверчиво високия като върлина чернокож полицай.

— Мислите, че това, което вършат тези негодници, е изкуство!

— Хей, по-спокойно. Не го мисля аз — каза Лутър.

Висок метър и осемдесет и седем, с тегло деветдесет и пет килограма, той беше по-висок със седем сантиметра от Джак и с двайсетина килограма по-тежък. Аркадян пък беше с около двайсет сантиметра по-нисък и с трийсет килограма по-лек от чернокожия гигант. Макар че Лутър беше добър като човек и партньор, на изсеченото му като гранит лице никога не се появяваше усмивка. Дълбоко разположените му очи никога не трепваха. „Моят поглед на Малкълм Х“1, го наричаше самият той.

С или без униформа, Лутър Брайсън можеше да изплаши всеки, от папата до последния джебчия.

В момента той не бе отправил този си поглед, не искаше да изплаши Аркадян, тъй като беше напълно съгласен с него:

— Не и аз. Просто казвам как го нарича префърцунената тълпа. Улично изкуство.