Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
— Кажи, синко, помниш ли какво ти каза жената първия път, когато я видя?
Индианецът се вторачи в отеца.
— Каза, че идва от много далече и че носи добри вести. Говореше за наближаването на ново време, в което нашите стари богове ще отстъпят само на един бог, по-стар и голям като Слънцето.
— Никога ли не си каза името?
— Не.
— Нито името на новия бог?
— Не.
— Не спомена ли мястото, откъдето идва?
— Никога.
— Още нещо. Тази жена не ти ли каза, че новият бог е неин син, от нейната утроба?
Щом чу как Хуан де Салас превежда въпроса на инквизитора, Сакмо облещи очи.
— Не.
Неколцина свещеници се размърдаха по местата си.
— Нещо друго в нея привлече ли вниманието ти? — продължи Естебан.
— Да. На кръста имаше вързано въже като вашето…
Това развълнува отците. Францисканско въже! „Какво чудо беше това?“ Естебан де Переа призова към тишина.
— Успя ли да докоснеш тази дама?
— Да.
Отец Естебан отвори широко очи.
— И?
— Дрехите й бяха топли — като на нашите жени, когато ги боядисват. Но бяха сухи. Тя ми позволи да докосна и черния й кръст и дори ме научи на някои вълшебни думи.
— Вълшебни думи ли? Можеш ли да ги кажеш?
— Мисля, че да — поколеба се той.
— Моля те…
Сакмо падна на колене, сбра длани, сякаш се съсредоточаваше, както го бе научила дамата, и започна да припява позната латинска молитва. Тя звучеше странно в устата на езичник.
— Pater noster qui es in coelis… sanctificetur nomen Шит… adveniat regnum tuum… fiat voluntas tua sicut in coelti23…
— Достатъчно — прекъсна го отец Хуан де Салас. — Обясни на отец Переа къде научи това. Кой те научи?
— Нали ви казах — Синята дама.
ГЛАВА 32
След по-малко от четирийсет и осем часа Карлос Алберт щеше да се срещне отново с Хосе Луис при обстоятелства, които в този момент никой от двамата не би могъл да предположи. Но преди това Карлос използва времето си, за да потърси повече информация за Мария Хесус де Агреда. Къде ли? В Националната библиотека в Мадрид. Място, където сякаш винаги му се завиваше свят. Как ли щеше да се справи с нейните трийсет хиляди ръкописа, три хиляди старопечатни книги, с фонда й от половин милион книги, печатани преди 1831 година, или повече от шестте милиона монографии на най-различни теми? Тази джунгла от информация му се струваше гъста, необхватна, но и вълнуваща.
Настроението му се подобри още щом прегледа първите картони. Той откри доста справки, точни и стриктно подредени, за отец Алонсо де Бенавидес, човека, който през 1630 година проучва предполагаемите билокации на майка Агреда. Във фондовете фигурираше странен документ, който, според библиографската информация, беше пълен с данни за една „синя дама“, покръстила някои индиански племена в Ню Мексико преди пристигането на първите францисканци.
След ден и половина бюрократични формалности, писане на молби и получаване на разрешения, в сряда, 17 април, Карлос получи текста, който му трябваше, в залата за ръкописи в Националната библиотека. Залата беше правоъгълна, дълга над сто метра, застлана с мръсен мокет и с петдесетина стари пюпитъра, обслужваше я една библиотекарка с кисело лице. Работата на тази смръщена жена се състоеше в това да ходи от време на време до товарния асансьор, свързващ архива със залата, и да проверява дали книгите, поръчани от читателите, са дошли.
— Мемориал на Бенавидес — прочете тя един розов фиш над рамото на Карлос. — Да, аз го поръчах.
Библиотекарката изгледа журналиста с неприязън. Видя, че той носи само един бележник.
— Мемориал на отец Алонсо де Бенавидес, публикуван в Мадрид през 1630 г.
— Знаете, че може да пишете само с молив. Използвайте само молив, разбрахте ли?
— Да, госпожо. Само молив.
— И в девет затваряме.
— И това знам.
Библиотекарката остави книгата на плота. Карлос потръпна. Това беше книга от 109 страници, подвързана с почерняла от времето кожа и напечатана върху белезникава хартия, която шумолеше при отгръщането на всяка страница. На овехтялата заглавна страница, над груба графика с образа на Девата с корона от звезди, се четеше: „Мемориал, който отец Хуан де Сантандер от Ордена на свети Франциск, Главен комисар на Индиите24, дарява на Негово католическо Величество крал дон Филип Четвърти, наш господар“. И след това: „Написан от отец брат Алонсо де Бенавидес, комисар на Светата инквизиция и Пазител на Провинциите и на покръстването в Ню Мексико“.
Карлос се усмихна, доволен. Макар да отвори книгата съвсем внимателно, томът проскърца като старо дърво.
23
Молитвата „Отче наш“ (лат.). — Б. пр.
24
Име, което Колумб дава първоначално на Америка. — Б. пр.