Задочни репортажи за България

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно, в своето писмо до Сталин, Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява.

Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на хора, които са чакали оправданието на борбата, мъките и жертвите. Стълбата на властта у нас никога не е била по-вертикално изправена и никога преди борбата върху нея не е била по-свирепа. Всички, които се катерят и блъскат по нея, крещят, че правят това в името на партията, Сталин и комунизма. В действителност почти всеки го прави поради собствени амбиции и алчност. Борбата се води по законите на джунглата. Всеки има право толкова, колкото е силен. А най-силен е СССР. Следователно всеки се стреми лудо, с цената на огромни усилия да получи благословията на Москва. Това е периодът преди стабилизирането на йерархията. Но времето е все още бурно, революционно. Един след друг биват разгромявани разните видове „врагове“ — бившата администрация, офицерството, индустриалците, търговците, интелигенцията, селяните. В тази мътилка, където идеалистите изпълняват дисциплинирано партийните повели, съществува надеждата, че това е преходният период. Те все още не знаят, че този преходен период никога няма да свърши, защото той е извинението и оправданието на всичко. Всред непрестанни апели за бдителност и борба идеалистите виждат, че партийното ръководство е поето от безскрупулна съветска агентура, която има две характерни черти: безропотна служба на съветските интереси и ужасна лична посредственост. С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност. Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат доказани нищожества. Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди. Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие. Нито един от тях не би могъл да претендира да стане обединителен център на надежди, да излъчи каквото и да е обаяние, или идейна привлекателност. В течение на времето дори колоритни фигури като: Боян Българанов, Цола Драгойчева и Тодор Павлов ще загубят блясъка си и ще се слеят с другите. Всички те, както ще видим по-нататък, представляват повече или по-малко дебели хора с тромави мозъци, с груби маниери, които живеят живота на Гоголевски губернатори в затънтена руска провинция.