Задочни репортажи за България

Нека в тази глава проследим драмата на шепата комунисти-идеалисти у нас. Първото действие на тази драма започва веднага след Девети септември 1944 година. А последното действие е през август 1968 година. Естествено конфликтът произтича от сблъскването на идеалите с действителността. Идеалът в случая е комунизмът — неясно бъдещо общество на правдата, достойнството и щастието. А действителността е. Съветският съюз — страна на безправието, човешкото падение и мизерията. Прекалено ярък и непримирим конфликт, за да може някой да се прави, че не го забелязва. Но има нещо още по-ужасно. Тъкмо красивите идеали за комунистическото бъдеще на човечеството са произвели най-грозната позната действителност. Но дълго е времето и мъчителни се перипетиите за комуниста-идеалист, преди чашата на компромисите да прелее и болезнено засегнатото съзнание да извика класическото:

„Криво ли ти се, Господи, молихме, или ти криво ни разбра?“

Българската комунистическа партия идва на власт благодарение на Червената армия. Без съветското нахлуване в България и присъствието на съветски войски комунистите едва ли някога биха дошли на власт. Това е очевидна и призната истина. Затова първото чувство у комунистите след утрото на Девети септември е благодарност към СССР и неговата армия. Това е времето, когато Сталин и неговата държава са слънцата, които комунистите очакват на нашия хоризонт. Във въображенията на нашите идеалисти те са нещо като съвършения човек и съвършената страна.

„Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!“ — това са думи на един мустакат оратор в княжевското читалище. Струва ми се, че той искрено обичаше и вярваше на Съветския съюз. За почти цялата ремсова младеж по онова време Москва наистина е голямото и благородно сърце на новия живот, на новия, съветския човек.

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. В разгара на нелегалната борба Веселин Андреев преживява тежко вестта за убития в СССР негов брат. Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти-идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.