Лабиринтът на отраженията
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Лабиринтът на отраженията». Краткое содержание книги:
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
— Не, това е невъзможно.
— Чуй ме… ако толкова се притесняваш от случилото се или те е страх… аз сам ще дойда при тебе. Където и да си. Аз съм частно лице. Изобщо не ми пука за „Лабиринта“. Просто искам да разреша проблема ти. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти.
— Тогава казвай адреса… — за миг ми се струва, че съм победил. Наистина съм готов да изскоча от дълбината, да купя самолетен билет и да потегля към дома на Неудачника. Ако ще на Сахалин или до Магадан.
— Не.
От яд удрям с юмрук по стената и наранявам кокалчетата на пръстите си. И командвам:
— Тогава ставай!
Изходът от „Дисниленд“ се намира във вътрешността на огледален лабиринт. Лабиринт в „Лабиринта“… завива ми се свят, когато си представям тази матрьошка от виртуални пространства.
— Значи така… — казвам аз на минаване покрай превърналото се в каменна статуя мустакато старче, стиснало с гранитни пръсти тесте рекламни листовки. Старчето наскърбено наблюдава излизащите от нивото геймъри. — Аз тръгвам пред теб. А ти се движиш плътно зад мен, ясно? И гледай пръв да забележиш врага. Имаш зорко око.
— Добре — казва Неудачника.
Влизаме в огледалния лабиринт. Отначало това е обикновен коридор с огледала по стените. После започва да се разклонява, да се редува с колони, и аз съвсем изгубвам ориентация. Наоколо има десетки двойки дайвъри и Неудачници. Светът се раздробява, върти, плува.
Дяволска работа.
В истинските огледални лабиринти, по които толкова си падат режисьорите на евтини фантастични кино приказки, нещата изобщо не стоят така. Няма начин да объркаш реалността с илюзията, колкото и да се стараят режисьорите.
Тук няма разлика.
Замислям се дали да не изляза от дълбината. Всъщност от това не би имало особена полза. Подробната илюзия ще се смени със схематична и това е всичко.
— Внимавай, Неудачник! — предупреждавам аз, като машинално го наричам с измисления от Гилермо прякор. Неудачника не възразява.
Бродим двайсетина минути из огледалния лабиринт и накрая излизаме в голяма зала.
Също огледална. Тринайсетостенна призма.
Покрай ръбовете на стените стоят компютри. Изходът!
А под тавана има балкончета и на всяко стои по двойка чудовища. Такива още не бях виждал — огромни изпъкнали очи, дълги ръце, стиснали здраво винтовки, люспести тела. В останалото са съвсем човекоподобни.
— Назад! — крясвам аз. И Неудачника сякаш трепва в стремежа си да отскочи назад, в огледалния проход. Обаче в този момент чудовищата започват да стрелят.
Куршумите се врязват в огледалния под и в тялото ми се забиват остри игли. Стрелям наслуки в едно от балкончетата, наясно съм, че само едното е истинско, а всички останали са отражения.
Огнен ураган, огледалната зала се забулва от дим.
Гърмят изстрели. Раняват ме в дясната ръка, аз се сгърчвам от болка, прехвърлям тежката тръба на гранатомета на лявото си рамо. Няма време дори за изход от виртуалността.
И Неудачника се втурва обратно в залата.
Стоим рамо до рамо, стреляме в проклетите огледала и те се пръскат с подигравателен звън. Раняват ме още веднъж, аз изкрещявам, но продължавам да стрелям.
И последната граната не намира целта, аз хвърлям гранатомета по едно от трите оцелели балкончета и улучвам — стъкло!… после сграбчвам плазмагъна и правя труден избор между двете последни цели.
Погрешен избор.
Синият огнен бич халосва помътняващо огледало.
Енергийната клетка е празна.
Едното чудовище е мъртво, може би засегнато от енергийния разряд или пък съсечено от отломките на огледалото. Но второто продължава да стреля. Винтовката му е насочена към мен, то натиска спусъка.
Неудачника ме закрива с тялото си.
Той поема целия откос и се свлича. Чудовището презарежда винтовката — ловко, сръчно… а аз стоя вцепенен, неспособен да осъзная случилото се.
И няма как да отвърна, нямам с какво да стрелям.
Изстрелът гръмва ниско над самото ми рамо, оглушава ме. На балкончето лумва огнено кълбо, изпепелява чудовището, изплисквайки на всички страни гъвкави бичове на енергийните разряди в опит да намери още някоя цел.
„BFG-9000“.
Оръжието, с което така и не успях да се снабдя по време на препускането из нивата.
Дори не поглеждам кой е стрелял. Навеждам се над Неудачника.
Лицето му е кървава маска, гърдите са разорани от куршумите, но той все още е жив — петте прощални секунди, подарени от играта…
— Отражението… — шепне той.
С длан избърсвам кръвта от лицето му и се изправям.
Зад мен стои едър мъж с пълен брониран екип, окичен с оръжия като новогодишна елха. Лицето му е студено и спокойно, дихателният филтър е смъкнат под брадичката.