Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Писмото беше грешка.
— Нищо чудно да е било грешка, но то успя да пристигне благополучно до всички получатели от фамилията Маккол, за които бе предназначено. Та в него въпросният човек заявяваше недвусмислено, че повече не желае и да чуе за когото и да било от близките си. Че не желае да общува с никого, който някога го е познавал като дете или възрастен в Уотърфорд. Нито с писма, нито по какъвто и да е друг начин. Че не иска да види никого от родния си град — нито приятели, нито роднини. Защото този велик човек започвал нов живот, съвсем отначало и нямало повече да допусне провали.
— Когато седнах да пиша писмото, си въобразявах, че знам какво правя.
— Така си помислихме и ние — рече Далас. — Съобразихме се с твоите желания и през тези години почти никой не се опита да влезе във връзка с теб.
Коленичих до мама и се опитах да се помоля, но думите на всички молитви ми се струваха неподходящи за случая. Заслушах се в нейното хъркащо дишане и отпуснах глава върху гърдите й. Храброто й сърце туптеше силно и уверено и именно то ми даде надежда.
Ненадейно долових промяна в ритъма на дишането й и, изглежда, това е било регистрирано от някакъв апарат в стаята на сестрите, защото след миг една негърка влетя и много делово се зае да мери пулса на Луси, а после регулира притока от банката за интравенозно захранване.
Пристигна втора сестра и неодобрително погледна часовника си, като учителка, която загражда с червено мастило сбърканата дума.
— Тя ще умре — прошепнах на Далас.
— Ако обаче това не стане през следващите няколко дни, тогава има големи шансове да оцелее.
Наведох се и целунах бузата на мама, взех ръката й и пак я притиснах към лицето си.
— Кажи довиждане, Джак — посъветва ме Далас. — В случай, че те чува.
— Слушай, мамо. Синът ти Джак те обичаше най-много. Другите ти деца те мразеха и зад гърба ти те наричаха с какви ли не имена. Джак винаги е бил най-големият ти почитател и единствен поклонник. Спомняш ли си отвратителния Далас? Той винаги е говорел гадости за теб.
Далас се изсмя и сестрата ни избута навън от интензивното.
В коридора се почувствах съсипан, направо смазан.
— Стаята ти от едно време те чака — каза Далас. — Татко гори от нетърпение.
— И той ли ще е там?
— Да, с изключение на тази вечер — отвърна Далас. — Тази вечер ще преспи в изтрезвителното. Малко да се поизцеди. Новината за мама го извади от строя. Странно, Джак, той още я обича и без нея се чувства изоставен.
— Заведи ме у дома — казах. — На мястото на престъплението.
10
Няма история, дето да е като права линия. Геометрията на човешкия живот е твърде несъвършена и сложна, твърде много разкривена от присмеха на времето и трудния лабиринт на съдбата, за да може правата линия да се вмести в нейните закономерности.
На следващата сутрин семейството отново се събра край Луси, докато болните клетки воюваха в притихналите подстъпи на нейното кръвообращение. Всеки идваше поединично и в различно време. Никой от нас нямаше желание да бъде в тази чакалня. Изпаднала в кома, с всевъзможни апарати за измерване и предупреждение, прикачени към нея, Луси не можеше да чуе дефилиращите край леглото й Макколовци. Нямаше човек, който да обича театъра и представленията повече от моята майка, но това събиране на семейството не съдържаше нито драматична приумица, нито остроумна шега. Луси бе научила синовете си как да се смеят, но не и как да тъжат. И тъй като нямахме какво друго да правим, ние просто се мотаехме и чакахме, опитвайки се да усвоим повелите и обредите на смъртта. Попаднали под натиска на това огромно изпитание, сякаш отново се опознахме. Бяхме стигнали до онзи кръстопът в живота си, който представляваше и равносметка, и закачливо намигане към боговете на мрака.
Въпреки че уж усвоявахме протоколите на смъртта, ние не знаехме кой от тях би бил приложим за нашата майка. Сутринта отидох в седем при нея. Стаята бе притихнала в глухото бучене на апаратите, които следяха всичките й жизненоважни процеси. Сестрите ми казаха, че няма промяна в състоянието й, и скоро след това ме отпратиха в чакалнята, където трябваше да овладея изкуството стоически и търпеливо да изчаквам всяка вест. Купих си кафе от автомата и то се оказа такъв бълвоч, че само една чашка стигаше да ме накара да седна и да напиша молба до всички страни производителки на кафе да спрат износа си за САЩ, докато американците не се научат да правят сносно кафе.
Втори пристигна брат ми Тий — небръснат и рошав, а дрехите си сякаш бе измъкнал от коша за мръсно бельо. Беше учител на бавноразвиващи се деца в Джорджтаун и когато някой го попиташе защо е избрал тази професия, той отговаряше: „За човек, израсъл в семейство като моето, това е като освежително питие.“ Тий винаги се оказваше в центъра на всички семейни схватки или пък жертва на неясни дипломатически ходове със съмнителни подбуди.