Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
Постояха още около половин час в мълчание, след което Нокът подхвърли:
— Май не ни върви много.
— В риболова ли?
— Да.
— Това е защото не използваме подходящата стръв. Нокът погледна учителя си изненадано.
— Стръвта е неподходяща?
— Със сухо месо можем да закачим някоя дънна риба или акула, но ако искаме да хванем нещо по-пъргаво, трябва да сложим на куката прясна скумрия.
— Защо не го направихме тогава?
— Защото риболовът не е заради хващането на риба. — Магьосникът се загледа във водата, а Нокът усети, че космите по ръцете му настръхват, което означаваше, че Магнус се готви да приложи магия. — Ето там — посочи му той, махна с дясната си ръка и нещо голямо изскочи над морето във въздуха. Беше приблизително с размерите на малък кон, цялото покрито с червени люспи и имаше смъртоносни на вид бели зъби. Щом изхвърча от водата, започна да се мята из въздуха, опитвайки се сякаш да захапе невидим враг, надвиснал над главата му.
С едно извъртане на китката Магнус остави рибата да падне във вълните.
— Ако искам риба, взимам си риба.
— Защо тогава стоим тук с тези прътове?
— Заради удоволствието — отвърна Магнус. — Това е начин да се отпуснеш, да помислиш, да поразсъждаваш.
Въпреки че се чувстваше доста глупаво, Нокът все пак се замисли върху това.
Когато денят понапредна, той се обади:
— Магнус, може ли да те попитам нещо?
— А как ще те уча, ако не питаш?
— Ами…
— Хайде, казвай — подкани го Магнус и отново заметна във вълните. Вятърът се усилваше и развяваше бялата коса на магьосника.
— Объркан съм.
— От какво?
— От жените.
Магнус се обърна и го изгледа.
— Нещо по-специално или от жените въобще?
— От жените въобще, предполагам.
— Едва ли си първият мъж, който казва това.
— Това вече го разбрах — каза Нокът. — Просто при моя народ нещата между мъжете и жените бяха… предсказуеми. Съпругата ти е избрана още преди да си се върнал от изпитанието с видението и скоро след това се жениш. Оставаш с една жена… — Продължи тихо. — Вече познах две жени, а не съм женен за никоя от тях.
— Това притеснява ли те? — Ами… Не знам.
Магнус остави пръта на пясъка и се приближи до младежа.
— Много малко мога да ти кажа, млади ми приятелю. Опитът ми в тази област е крайно ограничен.
Нокът го погледна.
— Не харесваш ли жени? Магнус се усмихна.
— Не е това… Имах известен опит, докато бях млад… някъде на твоите години. Просто някои от нас, които практикуваме магическите изкуства, предпочитаме да останем самотници. Сърдечните проблеми затрудняват нещата. — Загледа се към морето. — Обичам да си мисля, че печеля яснота на ума, като отбягвам тези неща. — Погледна отново Нокът.
— Но двамата с теб сме тръгнали по различни пътища. Та какъв е въпросът ти?
— Ами, бях… с Лела известно време. Мислех си, че сигурно бихме могли да… — Нокът заби поглед в земята, почувства се много гузен. — Мислех си, че бихме могли дори да се оженим.
Погледна Магнус и забеляза, че чародеят се подсмихва, но само след миг лицето му стана отново непроницаема маска.
Нокът продължи:
— Но когато се върнах от Латагор с Калеб, тя беше заминала. Едва ми остана време да помисля, че никога повече няма да я видя, когато Меги…
— Аха-каза Магнус. — Беше с нея, когато те събудих, помня.
— Ами… как мога да изпитвам толкова силно чувство към Лела и в същото време толкова лесно да се събера с Меги? И дори не си помислих за Лела през цялото време, докато бяхме заедно.
Магнус кимна.
— Нека да те попитам: ако можех да доведа тук една от двете в този момент, коя би пожелал да видиш?
Нокът постоя смълчан, стиснал рибарския прът.
— Не знам — отвърна най-сетне. — Мислех си, че обичам Лела… наистина я обичам. Но има нещо в… походката на Меги, в движенията й. Тя е… страстна. Това ли е думата?
Магнус помълча за миг.
— Пътищата на сърцето са сложни. — Зарея отново поглед към океана. — Вълните кипят и се разбиват в скалите, Нокът. Същото е и с човешките чувства. Страстта може да провали човек. Със страстта трябва да върви благоразумието, иначе враговете ти ще разполагат с оръжие, което да използват срещу теб.
— Не разбирам.
— Повечето хора проявяват страст към нещо в определен момент в живота си. Може да е към жена, която обичаш, или призвание, или занаят, или може да е към идеал.
— Идеал ли? Магнус кимна.
— Има хора, които доброволно биха отдали живота си заради един идеал. Хора, които поставят общото благо над своята лична изгода. — Погледна Нокът. — Но има и тъмни страсти: амбиция, алчност, похот, жажда за власт… Това, което изпитваш към Лела и Меги, е някъде между тези две крайности, между идеала и тъмното. Това, което изпитваш, в най-лошия случай може да е сляпа похот, независимо от сложностите на жените, за които жадуваш. В идеалния случай твърде лесно се поддаваш на женското обаяние, като си мислиш, че всяка от тях е достойна за безразсъдно обожаване. А всяка от тези две крайности е грешка.