Вектор
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вектор». Краткое содержание книги:
Д-р Джак Степълтън и д-р Лори Монтгомъри (които познаваме от „Хромозома 6“ и „Заплаха“) се сблъскват с нови два странни случая в практиката си на съдебни патолози. Първата жертва, на която попадат, е Джейсън Папарис — заможен търговец на килими. Когато пристига и втората жертва — младият привърженик на „скинхедс“ Брад Касиди — лекарите все още не виждат никаква връзка между двата случая. Но не след дълго в хаоса започва да прозира система: това не са нещастни случаи, а преднамерени убийства с далечен прицел. А пред размаха и безчовечността на замисъла и най-хладнокръвният би потреперил от ужас. От Джак и Лори зависи дали ще успеят да сглобят пъзела навреме — преди да се е разразило непоправимото…
В характерния си стил Р. Кук е създал хипнотична смес от въображение и реалност, основана върху последната дума на био-технологиите. „Вектор“ е сред най-доброто, създадено от краля на медицинския трилър.
Някъде отгоре долетя приглушен смях. В гърдите му пламна яростта. От устата му излетя сочна ругатня, краката му сами се понесоха нагоре, вземайки стъпалата по две наведнъж. Блъсна с длан открехнатата врата на спалнята и се закова на прага. Просната възнак на леглото, Кони зяпаше някакво шоу по телевизията.
— Какво си правила долу? — заплашително изръмжа Юри.
— Исках да зная какво става в мазето ми — погледна го с достойнство Кони. — Имам право да се интересувам с какво се занимава мъжът ми, нали?
— Пипала ли си нещо?
— Не. Но никак не съм спокойна при вида на тези неща, които сякаш са отмъкнати от някоя болница!
— Ей сега ще те успокоя! — вбесено изръмжа Юри и се стрелна по посока на леглото.
Жена му изпищя и се претърколи на една страна. Но прекомерното й тегло, комбинирано със силата, с която връхлетя Юри, се оказаха прекалено бреме за старата пружина и леглото с трясък рухна на пода.
Шеста глава
Понеделник, 18 октомври, 18.15 часа
Кърт беше зад волана на мощния си пикап „Додж Рам“, до него седеше Стив с пушка между краката. Напуснаха Оушън Паркуей и поеха с понижена скорост по авеню Оушънвю, оглеждайки се за малката пресечка Оушънвю Лейн.
— Пресвети Боже! — промърмори Стив, оглеждайки околността с неподправен интерес. — Цял живот си живея в Бруклин без да имам представа, че съвсем наблизо има квартал с толкова малки къщички! Сякаш сме някъде из най-забутаните части на Каролините!
— Струва ми се, че те отдавна трябва да са сринати и на тяхно място да се издигат огромни небостъргачи — кимна Кърт. — Отваряй си очите да не пропуснем Оушънвю Лейн. Трябва да е някъде тук…
— Ето я — извика секунда по-късно Стив и посочи с пръст малка, изписана на ръка табела, която беше закована на близкия телефонен стълб.
Кърт вкара пикапа в тясната уличка и намали още повече. Асфалтовата ивица беше широка колкото да пропусне една кола, но движението се затрудняваше от кофите за боклук и окапалите листа на дърветата, събрани на високи купчини.
Двамата бяха облечени в пожарникарските си униформи. Тръгнаха към Брайтън Бийч малко след пет, направо от работа. Пътуването продължи точно един час, но навън вече се мръкваше. Тук улично осветление липсваше и асфалтът се виждаше само дотам, докъдето стигаха фаровете на Кърт.
— Да виждаш номерация по къщите? — присви очи той.
— Ти пък — засмя се Стив. — В квартал като този едва ли можем да очакваме подобен лукс.
— Грешка — поклати глава Кърт и посочи близката кофа за боклук, върху която личаха някакви цифри. — Ето ти номер тринадесет, което означава, че петнадесет е следващият…
Минута по-късно муцуната на пикапа спря на сантиметри от затворената гаражна врата и двамата мъже напуснаха кабината. Къщата не се отличаваше по нищо от посестримите си. И тя, като повечето от тях, плачеше за едно освежително боядисване.
— Имам чувството, че ако й ударя едно рамо и ще се разпадне — изказа впечатлението си Стив.
— А можеш ли да си представиш колко бързо ще изгори подобна постройка? — подхвърли Кърт.
Стив изненадано го погледна.
— Това пък какво е? — сбърчи вежди той. — Предложение?
— Тц — поклати глава Кърт. — Просто една възможност, която трябва да имаме предвид. Хайде, ела да погостуваме на нашия руски приятел!
Насочиха се към портичката в центъра на мрежестата ограда пред къщата. Циментираната пътечка отвъд нея беше напукана и почти не се виждаше под плътния слой окапали листа. Малката ливада отпред беше занемарена и силно буренясала.
Кърт потърси звънец, но такъв нямаше. Дръпна пробитата рамка против комари и понечи да почука, но в същия миг отвътре се разнесе силен трясък. Двамата пожарникари изненадано се спогледаха.
— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Стив.
— Един Господ знае — отвърна Кърт и отново вдигна ръка. Отвътре се разнесе нов трясък, последван от звън на счупени стъкла и гласът на Юри, който яростно ругаеше на руски.
— Това комунистче май е решило да събори къщата си — хладно отбеляза Стив.
— Дано да пощади лабораторията — процеди Кърт и решително почука.
Изчакаха няколко минути, но във вътрешността на къщата цареше пълна тишина. Кърт вдигна ръка и отново почука, този път с отворена длан. Отвътре най-сетне се появиха признаци на живот — забързани стъпки, последвани от рязкото отваряне на входната врата.