Кулата на лястовицата

Обаче още на третата вечер собственият му език му донесе неприятности.

При вида на хората, които влязоха в кръчмата, в помещението настъпи гробна тишина. А в нея звънтенето на шпорите, подрънкването на металните вериги и потракването на оръжията прозвучаха като зловещ камбанен звън, известяващ за нещастие.

Никлар дори не успя да се направи на герой. Сграбчиха го и го извлякоха от кръчмата толкова бързо, че токовете на обувките му едва ли успяха да докоснат пода повече от три пъти. Познатите му, които предишния ден се кълняха в приятелство до гроб, докато пиеха за негова сметка, сега мълчаха, навели глави почти до под масата, сякаш отдолу се творяха кой знае какви чудеса или танцуваха голи жени. Дори намиращият се в кръчмата заместник-шериф се обърна към стената и не обели нито дума.

Никлар също не се обади, не попита кои са нападателите му, къде го водят и защо. От изненадата езикът му се вдърви.

Метнаха го на един кон и потеглиха. Пътуваха няколко часа. Стигнаха до един форт с ограда и кула. Двор, пълен с надъхани, шумни, окичени е оръжия войници. И помещение, в което имаше трима души. Веднага се виждаше, че са командир и двама подчинени. Командирът — дребен, мургав, богато облечен мъж — говореше изненадващо учтиво. Никлар зяпна от изненада, когато чу как му се извиняват за главоболието и причинените неудобства и го уверяват, че нищо лошо няма да му направят. Но той не се подлъга. Тези хора твърде много му напомняха на Бонхарт.

Асоциацията се оказа изненадващо точна. Те се интересуваха именно от Бонхарт. Никлар можеше да очаква това, защото собственият му език го беше вкарал в клопката.

Подканиха го и той започна да разказва. Напомниха му да говори само истината, без да я украсява. Напомнянето беше учтиво, но сурово и убедително, а човекът, направил забележката, също богато облечен, през цялото време си играеше с камшик с метален накрайник, а погледът му беше противен и зъл.

Никлар, синът на гробар от селцето Ревност, разказа истината. Цялата истина и само истината. За това как на девети септември сутринта, в селцето Ревност, Бонхарт, ловец на глави, е избил до крак бандата на Плъховете, като подарил живота само на една бандитка, най-младата, на име Фалка. Разказа как цялото село се събрало, за да гледа как Бонхарт ще изтезава и ще убие заловената, но хората останали излъгани в сметките си, защото Бонхарт, о чудо, не убил Фалка, дори не я изтезавал. Всъщност не й направил нищо по-различно от онова, което всеки мъж прави с жена си в събота вечер, когато се върне от кръчмата — просто я съборил, наритал я няколко пъти — и нищо повече.

Разкошно облеченият господин с камшика мълчеше, а Никлар разказваше как след това Бонхарт отрязал главите на убитите Плъхове пред очите на Фалка и изчовъркал от ушите им златните обеци със скъпоценни камъни като стафиди от козунак. И как Фалка, докато го гледала, крещяла с цяло гърло и повръщала, завързана за коневръза.