Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Бързо отстъпих назад.
— Коре га рандори нанока? Бокушингу джанайка? — попитах го. Рандори ли правим, или се боксираме? Изглеждах по-обезпокоен, отколкото бях всъщност. Бях се занимавал малко с бокс. Невинаги с ръкавици.
— Тук така правим рандори — презрително отвърна той.
— Без правила ли? — престорих се на загрижен. — Не съм сигурен, че това ми харесва.
— Щом не ти харесва, недей тренира тук, джудояро — каза мъжът и чух нечий смях.
Огледах се наоколо, сякаш неуверено, обаче всъщност просто рутинно проверявах обстановката. Адреналинът води до тунелно виждане. Опитът и стремежът за оцеляване го компенсират. Лицата около татамито излъчваха развеселеност, не опасност.
— Не съм свиквал с такова нещо — заявих.
— Тогава се махай от татамито, по дяволите — изсумтя той.
Пак се огледах. Не ми приличаше на инсценировка. Ако беше, нямаше да танцуват с мен един по един.
— Добре — намръщих се, като се преструвах на слабак, който се опитва да си придаде суров вид. Играех ролята на жертва на идиотска гордост. — Ще го направим по твоя начин.
Отново се отдалечихме един от друг. Отбелязах си неговите финтове. Обичаше да повежда с десен крак. Интервалите му бяха равномерни — слабост, която навярно винаги беше компенсирал с бързина.
Обичаше ниски удари с крак. Предно забиване с десен крак, махово движение с ляв крак, връщане към защитна поза. Получих два такива ритника в дясното си бедро. Заболя ме. Нямаше значение.
Десният му крак пак се стрелна напред. Когато беше на няколко милиметра над татамито и той насочваше цялото си внимание към забиването му в мен. Аз се спуснах право напред, с дясната си ръка го хванах като с кука за тила и лявата ми длан се вмъкна зад десния му глезен. Използвах тила му за опора, повлякох главата му надолу и наруших равновесието му. Блъснах се в него, насочил лакътя си напред към гърдите му. Глезенът му беше блокиран и тялото му нямаше накъде другаде да отиде, освен назад върху татамито.
Задържах глезена му, докато падаше, дръпнах го нагоре и го завъртях по часовниковата стрелка, за да съм с лице в същата посока като него. Яхнах крака му и натиснах глезена му пред себе си. С плавно движение го опрях в десния си бицепс, хванах с лявата си ръка пръстите на крака му и натиснах в противоположни посоки. Глезенът му се строши с рязко изхрущяване, като удар на чук по твърдо дърво. Освободено от костта, ходилото му грозно се килна надясно. Сухожилията се разкъсаха.
Той нададе остър крясък и се опита да ме ритне с другия си крак. Ритникът обаче беше немощен. Нервната му система бе претоварена от болката.
Изправих се и се обърнах да го погледна. Лицето му беше позеленяло като пред повръщане и покрито с мазна пот. Стискаше коляното на счупения си крак и се блещеше към увисналото ходило. Пое си дъх, после още веднъж по-дълбоко и нададе протяжен стон.
Травмите в глезена болят. Знам. Виждал съм ходила, откъснати от противопехотни мини.
Той отново си пое дъх и пак изкрещя. Ако бяхме сами, щях да му строша врата само за да го принудя да млъкне. Огледах се наоколо. Питах се дали ще си имам проблеми с някой от неговите другари.
— Ой — извика един от тях, висок, дългоног тип с физика на Адонис и изрусена, късо подстригана коса, и понечи да се приближи към мен. Ей!
Мъжът с прошарената коса му пресече пътя.
— Ии кара, ии кара — отблъсна назад Адонис. Стига.
Адонис отстъпи, но продължи да ме пронизва с враждебен поглед.
Прошареният се приближи до мен. Лицето му имаше някак весело изражение, но не беше точно усмивка.
— Другия път се владей малко повече, когато прилагаш тая хватка — каза ми делово.
Тъмнокожият се гърчеше. Адонис и други двама му се притекоха на помощ. Свих рамене.
— Щях, но той настоя да играем без правила.
— Вярно е. И сигурно ще е последният, който ще ти предложи такова нещо.
Погледнах го.
— Клубът ми харесва. Изглеждате ми сериозни.
— Такива сме.
— Може ли да тренирам тук?
— Между четири и осем всеки следобед. Повечето сутрини също можеш да идваш от осем до обяд. Има такси, обаче ще поговорим за това друг път.
— Ти ли си управителят?
Мъжът се усмихна.
— Нещо такова.
— Аз съм Араи — представих се с лек поклон.
Някой донесе носилка. Тъмнокожият скърцаше със зъби и хленчеше.
— Урусеи на! Гаман широ! — смъмри го някой. Млъкни! Изтърпи болката!
— Вашио — отвърна на поклона прошареният. — И между другото, знаеш ли, че Ишихара-сан неотдавна е починал?
Погледнах го.
— Не, нямах представа.
Той кимна с глава.
— Злополука в неговия фитнес клуб.