Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Беше разписка за извършване на банков превод на стойност $50 000. Сметката, в която се депозираше сумата, бе в клона на „Креди Сюис“ на Банхофщрасе в Цюрих. Преводът носеше дата отпреди четири месеца.
Ласитър остави листчето настрана и отново насочи вниманието си към паспорта. Надяваше се да възстанови пътуванията на Грималди по печатите отзад, но те бяха толкова много, че трябваше да направи списък. Започна да прелиства, дешифрирайки онези печати, които се четяха. Вписваше всяко влизане и излизане на страниците на жълтия си адвокатски бележник. Когато приключи, ги откъсна, и състави нов списък, този път хронологически.
Паспортът покриваше десетгодишен период, като най-старите печати бяха от 1986 година. Те разкриваха, че Грималди е пътувал често между Бейрут и Рим. Ласитър се замисли: през 86-та Бейрут бе нещо като седмия кръг на Ада. Единствените европейци, живеещи там по онова време, бяха оковани за радиаторите, по улиците избухваха коли бомби, а убийствата от двете страни на Зелената линия не правеха впечатление никому. Какво, по дяволите, бе търсил Грималди в Бейрут?
След Бейрут бе започнал да кръстосва между Италия и Испания, влизайки в последната през Сан Себастиан и Билбао. Земята на баските… След това бе посетил Мозамбик — през 1989-та. И после… цели три години нищо! Накрая, през юни 1992-ра, бе започнал да пътува отново — този път из Балканите. Имаше регистрирани серия отивания до Белград, последвани половин година по-късно от няколко посещения в Загреб, столицата на Хърватия. После отново нищо до 1995-та, когато Грималди бе ходил до Прага, Сао Пауло и Ню Йорк. Последният печат в паспорта му бе от международното летище „Кенеди“, с дата 18 септември 1995.
Ласитър поклати глава. Не знаеше какво да мисли. Грималди можеше да има втори, дори и трети паспорт, защо не и под друго име… И не само това. Италия е част от Европейския съюз, което означава, че в неговия паспорт нямаше да са регистрирани евентуални пътувания в страните членки на ЕС, т.е. в повечето европейски страни. Нямаше никакво съмнение, че Грималди е пътувал и из Европа, без обаче никой да регистрира тези предвижвания.
Но дори и така… все пак… тази тригодишна пауза от 1990 до 1992 навеждаше на размисли. Затвор? Кой знае. А може би беше пътувал, но под друго име. Интересно беше и времето, прекарано в Белград, Загреб и Бейрут, още повече че това не бяха места, често посещавани от туристите. Ами Испания и Мозамбик? На почивка ли бе ходил там? И от какво ли е почивал? С какво ли се занимаваше Грималди, когато не убива хора? Как ли си изкарваше прехраната?
Напълно объркан, Ласитър остави паспорта настрана и разлисти пачката банкноти. Имаше няколко вида валута и макар да не ги преброи, виждаше се, че става дума за значителна сума… Двайсетина хиляди долара… или повече. По-скоро към трийсет бона.
Ласитър прибра паспорта и пачката в един от външните джобове, възстанови дъното, събра дрехите и затвори ципа. Щеше да изпрати чантата на Риордан по пощата утре сутринта. Анонимно, разбира се.
Междувременно, колкото по-скоро се върнеше във Вашингтон, толкова по-добре. Вдигна слушалката на телефона и успя да си намери място в първата совалка до Балтимор. Полетът не беше никак удобен: излиташе в един след полунощ, а и Балтимор бе на цели сто и трийсет километра от летище „Дълес“, където бе паркирал колата си. Но какво от това. Имаше във Вашингтон един човек, с когото трябваше спешно да поговори, един стар приятел в едно много тъмно ъгълче на правителствената администрация. Ник Удбърн. Уди…
14.
Седеше на задната седалка на таксито на път от международното летище на Балтимор за офиса и мислеше за Ник Удбърн. Още от ученическите години Джо и Ник бяха първи приятели. Израсли в Джорджтаун, недалеч от Дъмбъртън Оукс, те бяха ходили на едни и същи летни лагери и бяха учили в едни и същи частни училища. После, вече студенти, бяха бягали като лекоатлети в колежа „Сейнт Олбънс“ и ако Уди не бе решил да оправдае прякора18 си, щяха и да се дипломират заедно. Инцидентът (с главно „И“) бе гръмнал две седмици преди щафетното бягане на пистата в Пенсилванския университет, когато изненадващо решилите да ги посетят родители буквално се бяха препънали в телата на унесено чукащите се в градината на местната черква Уди и момиче от Националното катедрално училище. Викове, ахкане, охкане, притеснено хилене… и Ник Удбърн бе изпратен по спешност в колежа „Хайд“ в Бат, щата Мейн.
18
Игра на думи от „Уди“, съкратено от woodpecker („кълвач“), а само pecker е вулгарен сленг за „пенис“. — Б.пр.