Жертвата неизвестна

— Не зная. Опитвам се да разбера. Може би просто така ми се струва.

— Няма ли да ми кажете подробностите?

— Извинете — притесни се Настя.

— Нищо-нищо — подсмихна се Макушкин. — Разбирам. Не бива.

Седна на канапето, развърза връзките и започна бързо да преглежда старите си бележки.

— Боя се, че ще ви разочаровам — каза най-сетне той. — Трябва да ви кажа, че по онова време ми бяха интересни не толкова механизмите на кражбите и мошеничествата, колкото различните психологически странности. Записвал съм предимно впечатленията си от срещите със следствените и със свидетелите. Мога да ви кажа, че самият Бахметиев изобщо не беше интересна личност. Беше умен, повратлив, енергичен, но такива ги има с хиляди. У него нямаше нищо специално. Е, естествено — беше невероятно нагъл. Ала майка му действително беше интересен човек. Истинска личност! За нея може да се напише книга. Изумителна жена!

— Не ви ли се стори, че тя знае за дейността на сина си повече, отколкото знаете вие? — попита с надежда Настя. — Ще ви обясня по-подробно какво имам предвид, защото иначе наистина излиза, че си траем на криеница. Интересува ме дали Бахметиев не е пазел нечии чужди скъпоценности, дали не ги е съхранявал или не се е разпореждал с тях и дали не е станало така, че след разстрела му достъп до тези скъпоценности да е получила неговата вдовица. И да не ги е поделила, с когото трябва.

— Това ли било? — проточи Макушкин. — Значи сте нацелили вдовицата?

— Е… — Настя се засмя. — Да. Версиите са много, но една от тях е свързана именно с присвояването на онези пари и затова се опитвам да разбера чии са били тези пари и кой би могъл да претендира за тях. Да, разбирам, че може да става дума единствено за еквивалентни скъпоценности, а не за самите банкноти, чието място с днешна дата е единствено в колекциите.

— Ако изобщо е имало такива скъпоценности — добави Макушкин. — Но, честно казано, много се съмнявам в това. Сто процента е сигурно, че не са успели да конфискуват всичко на Бахметиев. Просто никога няма всичко. Ясно е, че той е скрил някъде лъвския пай. Но не мисля, че този пай е имал и други собственици, освен самия Бахметиев.

— Защо?

— Трудно е да се обясни. Просто съм останал с такова впечатление. Трябва да ви кажа, че Бахметиев беше крайно неприятен човек. Изключително неприятен. Нали знаете, има едни хора, които ти е противно дори да погледнеш, както и да разговаряш с тях, а дори и през ум не ти минава да си имаш работа с такива. Още повече, ако тази работа е свързана с пари. На такъв като Бахметиев аз не бих поверил дори и рубла. И не защото е крадец или авантюрист, а защото е неприятен. Направо беше един такъв отвратителен. Някои от тези хора са обаятелни като Остап Бендер, но други са отблъскващи типове. Беше тлъст, самодоволен, мутрата му лъщеше от мазнина, устните му бяха дебели. Направо на лицето му беше изписано, че възнамерява да излъже всеки, който се изпречи на пътя му. Мисля, че неговите съучастници са признавали организаторския и финансовия му гений, но са знаели, че той ги лъже при подялбата на печалбата. Ето, вижте, тук съм записал: „14 август 1973 година. Днес разпитвахме Зинченко. Интересен феномен: няколко години вършил кражби под ръководството на Бахметиев, но страшно го мрази. Няма му доверие. Нещо повече: дори ми се стори, че не може да понася шефа си. Смята, че той системно го е лъгал при подялбата на печалбите.“