Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Господин Кирилов с влизането запали свещ и извади от куфара си, който стоеше в ъгъла, още неразопаковани плик, червен восък и кристално печатче.
— Запечатайте бележката си и надпишете плика.
Опитах се да възразя, че не е нужно, но той настоя. Надписах плика и си взех фуражката.
— Аз пък мислех — на чай — каза той, — чай съм купил. Искате ли?
Не се отказах. Жената скоро внесе чая, тоест един грамаден чайник с вряла вода, малко чайниче със силна запарка, две големи глинени, грубо изписани чаши, симид и цяла купчина натрошена захар.
— Обичам чай — каза той, — нощем много, ходя и пия до разсъмване. В странство е неудобно нощем чай.
— На разсъмване ли си лягате?
— Винаги, отдавна. Аз малко ям: все чай. Липутин е хитър, но нетърпелив.
Учуди ме, че искаше да разговаря: реших да се възползвам от случая.
— Одеве станаха неприятни недоразумения — забелязах аз. Той силно се навъси.
— Това са глупости; голяма дивотия, всичко туй е дивотия, защото Лебядкин е пиян. На Липутин не съм казвал, а само обясних дивотията; защото той изопачава. Липутин много фантазира, от тая дивотия планина направи. Вчера вярвах на Липутин.
— А днес на мен? — засмях се аз.
— Та вие от одеве вече всичко знаете. Липутин е или слаб, или нетърпелив, или лош, или… завижда.
Последната думичка ме порази.
— Впрочем вие толкова категории изредихте, че не е чудно и да влезе в някоя.
— Или във всички наведнъж.
— Да, и това е вярно. Липутин е хаос! Нали одеве излъга, че искате да пишете някакво съчинение?
— Защо да излъга? — пак се навъси той и заби поглед в земята.
Извиних се и взех да го уверявам, че не подпитвам. Той се изчерви.
— Той каза истината: пиша. Само че това няма значение. Помълчахме малко; внезапно той се усмихна с одевешната си детска усмивка.
— Това за главите сам си го е измислил, от книгите, и отначало самият той го казваше, и нищо не разбира, пък аз търся причините — защо хората не смеят да се самоубиват; това е всичко. И това няма значение.
— Как да не смеят? Малко ли са самоубийствата?
— Много малко.
— Наистина ли смятате тъй?
Той не отговори, стана и замислено взе да ходи напред-назад.
— Според вас какво възпира хората от самоубийство? — попитах аз.
Той ме погледна разсеяно, сякаш искаше да си спомни за какво говорехме.
— Аз… аз още малко зная… два предразсъдъка ги спират, две неща, само две; едното — много малко, другото — много голямо. Но и малкото също е голямо.
— Е кое е малкото?
— Болката.
— Болката? Нима това е толкова важно… в случая?
— Едно на ръка. Има два вида: едни се самоубиват или от голяма мъка, или от яд, или са луди, или пък им е омръзнало… тия изведнъж. Тия малко мислят за болката, ами изведнъж. А тия, дето обмислено — много мислят.
— Че мигар има такива, дето обмислено?
— Твърде много. Да нямаше предразсъдъци, щяха да са повече: много-много; всички.
— Чак пък всички? Той си замълча.
— Представете си — спря се той пред мен, — представете си камък — толкова голям, колкото голяма къща; той виси, а вие сте под него; ако падне върху вас, на главата — ще боли ли?
— Камък колкото къща? Разбира се, че е страшно.
— Не за страха; ще боли ли?
— Камък като планина, милион пуда? Разбира се, че няма да боли.
— Ако наистина застанете и докато виси, много ще ви е страх, че ще боли. Всеки — пръв учен, пръв доктор, всеки, всеки много ще го е страх. Всеки ще знае, че няма да боли, и всеки много ще го е страх, че ще боли.
— Ами втората причина, голямата?
— Онзи свят.
— Тоест наказанието?
— Това е все едно. Онзи свят; просто онзи свят.
— Нима няма атеисти, които не вярват в онзи свят? Той пак си замълча.
— Може би съдите по себе си?
— Всеки не може да съди като мене — каза той и се изчерви. — Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш или не живееш. Това е целта на всичко.