Триумфът на сукубата

— Кога си била в Гватемала? — леле, някак все си мислех, че ходи на почивка в Малибу и Париж.

— Когато бях в Корпуса на мира.

— Била си в Корпуса на мира?

— Да. Когато бях по-млада.

Вгледах се в нея, докато избираше растенията. Джоуди е била в Корпуса на мира и е работела като детска учителка.

Определено имаше творчески талант. Беше умна и с приятен характер. Как се беше забъркала с Дана, по дяволите?

Накрая купихме растения, наречени Коледна звезда и няколко луковици, за които ме предупреди, че може да не поникнат през пролетта. Върнахме се в къщата на Бастиен, сложихме си палта и ръкавици и започнахме да копаем в предната градина. По едно време видях Бастиен да надниква през прозореца и да ми маха; изплезих му се, докато Джоуди не гледаше.

Джоуди с удоволствие ми разказа за миналото си. Задавах й въпроси от време на време и тя продължаваше да разказва. Слушах я, понякога коментирах казаното и въпреки че не ми се искаше да си призная, следобедът мина много приятно. Тя беше права — градинарството не беше никак лошо, след като веднъж започнеш. Неминуемо започна да говори за КЗСЦ и бях хем изненадана, хем облекчена, когато призна, че не е много доволна.

— Искам да кажа — обясняваше тя, — аз ги подкрепям. Много. Просто понякога ми се иска да правехме нещата по малко по-различен начин.

Погледнах нагоре, доволна да си почина от ровенето в земята.

— Кои неща?

Тя стисна сладките си устни.

— Ами… например… Много време отделяме да казваме на хората какво да правят и какво да не правят. Опитваме се да направим живота им по-добър и това е хубаво. Все пак, както Дана казва, един грам профилактика струва колкото един килограм лекарство.

Пфу. Какво клише само.

— Но ми се иска и да правехме нещо за онези, които наистина имат нужда от помощ. Знаеш ли на колко много семейства в района не им достига храна? Би било чудесно да работим заедно с местните благотворителни организации за раздаване на храна, да им помагаме — особено сега, когато наближават празниците. Или пък… да помагаме на младежите да вземат умни решения. Ходила съм в приюти за момичета, които вече са тръгнали по лош път. Някои са бегълки. Други са бременни. Дана твърди, че са изгубена кауза, но…

— Ти не си съгласна? — попитах внимателно.

Тя спря да копае и се загледа невиждащо в луковицата, която държеше.

— Според мен на всеки може да бъде помогнато, но Дана… Тя е толкова умна. Тези неща ги разбира повече от мен. Имам й доверие.

— Съмнението не е лошо нещо.

— Да, сигурно. Просто, ами… тя ми е добра приятелка. — Очите й се фокусираха върху нещо, което не беше тук, нещо далечно и отминало. — Преди две години с Джак имахме проблеми. Знаеш, случва се. Няма идеална връзка.

— Да — съгласих се горчиво.

— Както и да е, тя ми помогна да го преживея. Чувствам се малко…

— Задължена?

Джоуди се замисли.

— Аз… не знам. Вероятно. Понякога не мога да я позная… може да те изненада и да ти поднесе неща, които не очакваш. Друг път… — поклати глава и се засмя нервно. — Не знам какво говоря. Тя е прекрасна. Най-невероятният човек, когото познавам. Прави толкова добрини.