Свещеният камък

— Когато я видях за последен път, лежеше на пода в това магазинче и кръвта й изтичаше. Предполагам, че и това е изключително важно. Трябва да пийна още кафе.

На долния етаж Гейдж подмина кафеварката и излезе на терасата. След няколко мига Сибил застана зад него.

— Съжалявам, толкова съжалявам, че споменът ти причинява болка.

— Тогава не можах да сторя нищо, не мога и сега.

Тя се приближи към него, слагайки ръка на рамото му.

— Съжалявам, че е мъчително за теб. Зная какво е да загубиш родител, когото си обичал и от когото си бил обичан. Зная как това разделя живота ти на „преди“ и „след“. Колкото и отдавна да се е случило, при каквито и да е обстоятелства, в детето остава едно изпълнено с болка кътче.

— Тя ми каза, че ще се оправи. Последните й думи бяха: „Не се тревожи, миличко, и не се страхувай. Всичко ще бъде наред“. Не беше, но се надявам да е вярвала. — Вече по-спокоен, той се обърна към Сибил. — Ако си на прав път, а мисля, че си, ще намеря начин да убия онова чудовище. Ще го убия, ако е използвало кръвта на майка ми, страданието и страха й, за да се храни от тях. Заклевам се тук и сега.

— Добре. — Взряна в очите му, Сибил протегна ръка. — Ще се закълна заедно с теб.

— Дори не я познавах. Едва…

Тя го прекъсна, обхвана лицето му, доближи го до своето и устните й се сляха с неговите в кратка пламенна целувка, която бе по-успокояваща от десетки ласкави думи.

— Заклевам се.

Сибил се отдръпна, задържа ръцете си на лицето му, а по бузата й се търкулна сълза. Поразен, той долепи чело до нейното и с благодарност прие утехата на сълзите й.