Наследникът
- Автор: Николов Любомир
- Серия: Сивият път #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Наследникът». Краткое содержание книги:
— И да е било твое, вече не е. Защото, ако искаш да знаеш, ти целият принадлежиш на баща ми. Заедно с тия твои дрипави дрешки.
— Дрън-дрън! — озъби се Ланс и добави думите, които бе чувал от Велд: — Ние, неандите, сме свободен народ и не дължим подчинение никому, освен на краля.
— За неандите не знам — заяви момичето, — но ти ще ме слушаш и ще ми се подчиняваш.
— Защо?
— Защото мога да те набия както си искам.
Това вече бе непоносима обида. Ланс захвърли клона и стисна юмруци.
— Опитай де!
Пъргаво като невестулка, момичето се стрелна напред, плесна го звънко по бузата и мигновено се озова пак на три крачки от него. Почервенял и задъхан от ярост, Ланс се хвърли в атака, замахна с всичка сила… и едва не се просна по очи, когато юмрукът му срещна само пустота. Нахалницата бе изчезнала безследно. Отнейде долетя подигравателният й смях, после пак се възцари тишина.
— Ще те пипна, тъй да знаеш! — провикна се Ланс.
Никакъв отговор.
Той сърдито подритна захвърления клон и продължи към пчелина, но сега крачеше бавно. Бе забравил напълно за човешките хлапета и плановете си да им отмъсти. Измъчваше го новата загадка: коя беше онази нагла пикла? Дъщеря на конника в черно ли? И какви ги дрънкаше, че бил негова собственост?
Тия мисли още го занимаваха когато се върна в хана. Затова след като предаде на Пипа меда и свещите, той бързо изтича горе, намери Велд и го дръпна за ръкава.
— Тате, защо той ме нарече Де Феро?
— Какво? — сепна се Велд. — Кой те нарече така?
— Онзи конник. Нали ти казах, дето ни докара дотук.
Велд изпухтя от облекчение. Слава на всички небеса, черни и бели, детето просто си фантазираше. Но тревогата не го напусна. Ланс все отнякъде трябваше да е чул това име. Може би бе подслушал някой от разговорите му с Пипа. Или пък Старика да се е изтървал пред момчето.
Така или иначе, трябва да сме по-предпазливи, каза си той. Вече не е малък, всичко разбира, пък и умът му сече като бръснач.
А на глас отговори:
— Нещо си се объркал, момчето ми. Сигурно е станало дума за хана. Нали знаеш, че името на Железния крал е Де Феро.
Ланс го изгледа недоверчиво, но не настоя повече.
Айдо спеше и се събуждаше в тъмнина; пак заспиваше и когато отново отваряше очи, обкръжаваше го все същият непрогледен мрак. Всеки път чуваше тихия глас на Пипа, усещаше ласките на тежките й ръце, но тази необичайна нежност само го плашеше още повече и той плачеше като малко дете, без да се срамува от сълзите. Ужасяваше го мисълта, че занапред винаги ще бъде така. Сляп… сляп до края на живота си!
Бяха минали може би две тери, когато за пореден път се събуди и през премрежените му клепачи се процеди мътен жълтеникав светлик. Трябваше да напрегне очи, за да различи през танцуващите мъгливи петна пламъчето на свещ до леглото.
— Мамо, виждам! — извика той и заспалата Пипа подскочи на табуретката.
Този път се разплакаха и двамата.
През този следобед Велд имаше много работа. Трябваше да отиде да прибере козите от пасището; да ожъне малката нива с геморъж зад хана без помощта на момчетата; да овършее зърното и да го пренесе долу в хранилището; да напои кромбите, паспалите и астрабените в зеленчуковата градина. Както всички селенити, през деня той спеше рядко, но днес едва намираше време да хапне на крак или да поседне за час на сянка под навеса или зад дневната кухня.
Привечер, грохнал от умора, той слезе долу, научи от Пипа радостната новина, прегърна Айдо и отиде да се просне на леглото. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с объркани и неясни видения, от които запомни само срещата с някакъв черен човек, който упорито повтаряше името Де Феро.
Събуди се облян в пот. Пипа тихо похъркваше до него. Велд стана, излезе на пръсти от спалнята, мина покрай детската стая — през открехнатата врата видя Ланс да седи до леглото на брат си — и отиде до вратата в дъното на коридора, заключена с тежък катинар. Отключи, влезе вътре, извади от обкования с желязо сандък малко ковчеже и вдигна капака. Вътре лежаха грижливо сгънати батистени пелени, меко одеялце на сини и жълти ромбове, дантелена шапчица, пергаментов свитък със строшен восъчен печат, счупено острие от боен топор и тежък златен пръстен с инкрустирана корона от черен маскон — гербът на Де Феро.
Велд безцелно опипа съдържанието на ковчежето, после поклати глава и въздъхна.