Кланът на вълчицата

— Тогава няма да се разберем.

Анаид забеляза, че въпреки категоричния й тон никой от тях не й възрази, не се впусна в пазарлъци и уговорки, нито пък предложи нещо в замяна. Определено бяха послушни.

А може би самата тя не искаше да бъде толкова непреклонна. В действителност друго я интересуваше.

— Добре. Стига сме говорили за Одиш. Имам друг въпрос към вас.

Духовете се усмихнаха обнадеждени, готови охотно да й предложат услугите си, като, разбира се, помогнат така и на себе си.

— Къде е майка ми Селене?

Рицарят и дамата отново се спогледаха и видимо се натъжиха.

— Красиво дете, ти сама знаеш, че е при Одиш.

— Разбира се, знам, но къде по-точно?

Рицарят се прокашля:

— Нямаме право да ти кажем, господарке. Това е поверителна информация и ако я издадем, сигурно ще бъдем наказани.

— Дайте ми поне някаква следа, намек или ориентир. Поне нещичко.

Макар и очевидно изплашени, призраците се спогледаха и съзаклятнически си размениха тайни знаци.

— Обещаваш ли да ни освободиш?

Анаид не се поколеба нито за миг:

— Обещавам.

— А обещаваш ли на никого да не довериш откъде си получила сведението?

— Обещано.

Рицарят прошепна с тих и леко прегракнал глас:

— Там, където водите забавят хода си, а смъртните намират кончината си, пещери съединяват двата свята. Там ще ти заговори гласът на Селене, ти ще я чуеш, но няма да ти е разрешено да я видиш.