Вещиците: Полунощ [bg]

Къщата вече бе завършена и красива, без мрачни и неизследвани кътчета. Дори таванът искреше от чистота. Беше се качила там с Майкъл, за да види резултата, преди той да тръгне за летището. Всичко беше подредено. Стаята на Жулиет се бе превърнала в хубава работна стая за Майкъл, с чертожна маса, папки за чертежите и лавици, пълни с книги.

Сега стоеше в средата на китайския килим, с лице към камината, със стиснати ръце и наведена глава. Докосна устните си. Какво чакаше? Защо не го изричаше: Лашър. Вдигна бавно поглед към огледалото над камината.

Той беше зад нея, пред вратата с форма на ключалка, и я гледаше. Светлината от улицата бе достатъчна — проникваше от остъкленията и на двете крила.

Сърцето й заби лудо, но тя не се обърна. Взираше се в него в огледалото — мислеше, преценяваше го — опитваше се да впрегне всичките си сили, човешки и нечовешки, за да разбере от какво е изградено това същество, какво представлява тялото му.

— Обърни се към мен, Роуан. — Глас като целувка в мрака. Не беше заповед, нито молба, а нещо по-интимно, като думи на любовник, чието сърце ще бъде разбито, ако получи отказ.

И тя се обърна. Той стоеше с гръб към вратата, със скръстени ръце. Беше облечен със старомоден тъмен костюм, много подобен на костюмите, които Жулиен носеше на портретите от края на деветнайсети век — с висока бяла яка и копринена вратовръзка. Красива гледка. Силните му ръце, като на Майкъл, контрастираха великолепно на широките и изразителни черти на лицето. В косата му имаше руси кичури, а кожата му бе леко по-тъмна. Напомни й за Чеиз, старото й гадже, полицая.

— Промени каквото желаеш — каза той нежно.

Преди да успее да отговори, тя видя как започва да се променя сам. Сякаш сенките тихо закипяха, тъмната му коса изсветля и стана почти руса, а кожата му доби бронзов оттенък, също като на Чеиз. Очите му също изсветляха и в един миг се превърна в Чеиз, но в следващия се появиха други характеристики и той се промени отново, докато не прие същия облик, в който й се бе явил в кухнята — вероятно както се бе появявал на всички останали през вековете. Само че беше по-висок и все още имаше красивия тен на Чеиз.

Тя осъзна, че се е приближила и сега стои само на няколко крачки от него. Беше по-скоро развълнувана, отколкото уплашена. Сърцето й още биеше лудо, но поне тялото й не трепереше. Посегна към лицето му, както бе сторила и първата нощ в кухнята.

Боцкането на набола брада, кожа, но не, не беше кожа. Острото й диагностично сетиво й каза, че не е кожа, че в това тяло няма кости, нито вътрешни органи. То бе само черупка на енергийно поле.

— Но след време ще има кости, Роуан. След време всички чудеса може да се сбъднат.