Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Със завръщането на нощта Фродо седна, главата му клюмна между коленете, ръцете му безсилно увиснаха към земята и само пръстите леко помръдваха. Сам го гледа дълго, докато мракът ги обгърна и ги раздели един от друг. Вече нямаше какво да каже и се унесе в собствените си мрачни мисли. Колкото до него — макар и изтощен, потиснат от сянката на страха, все още имаше сили. Без достойнствата на лембас отдавна щяха да се проснат и да загинат. Вярно, не утоляваше глада и понякога мислите на Сам гъмжаха от спомени за храна и копнеж за простичък хляб и месо. Ала в елфическия пътен хляб имаше сила, която нарастваше, когато пътниците разчитаха само на него и не го смесваха с други храни. Той укрепваше волята, даваше издръжливост и недостъпна за простосмъртните власт над жили и мишци. Ала сега трябваше да вземат ново решение. Вече не можеха да продължават по този път — той отиваше на изток, към чудовищната Сянка, а Планината се мержелееше отдясно, почти право на юг, и трябваше да завият към нея. Но отпреде й се простираше обширна гола местност, покрита с изпарения и пепелища.
— Вода, вода! — избъбри Сам.
Беше се ограничавал безмилостно и в пресъхналата му уста езикът изглеждаше твърд и подут, но въпреки тая пестеливост вече им оставаше съвсем малко, може би половин манерка, а навярно ги чакаха още дълги дни път. Отдавна нямаше да имат и капка, ако не бяха дръзнали да минат по оркския път. На редки промеждутъци по шосето бяха изградени цистерни за частите, прехвърляни набързо към безводни области. В една от тях Сам бе открил остатъци от вода — застояла, замърсена от орките, но все пак поносима в отчаяното им положение. Ала това бе преди ден. Нямаше надежда да открият нови запаси.
Изтощен от грижи, Сам най-сетне задряма и остави утрешния ден сам да решава нещата; нищо повече не можеше да стори. Бодърствуване и неспокойни сънища се смесиха. Той виждаше светлинки като злорадствуващи очи и мрачни пълзящи фигури, чуваше шумолене на диви зверове и страховити крясъци на измъчвани създания, събуждаше се стреснат и откриваше, че светът е мрачен, наоколо се простира тъмна пустош. Само веднъж, както се бе изправил и трескаво се оглеждаше, му се стори, че и наяве вижда бледи светещи очи, но те скоро премигаха и изчезнаха.
Омразната нощ отмина бавно и неохотно. Последва навъсен ден, тук, край Планината, царуваше вечен здрач, а откъм Черната кула пълзяха сенчести воали, които Саурон тъчеше около себе си. Фродо лежеше неподвижно по гръб. Сам стоеше до него и се колебаеше дали да заговори, но знаеше, че сега той има думата — трябваше да разбуди волята на господаря си за ново усилие. Накрая се наведе, погали челото на Фродо и прошепна в ухото му:
— Събудете се, господарю! Време е да тръгваме пак.
Сякаш стреснат от камбанен звън, Фродо бързо се изправи и погледна на юг, но щом съзря Планината и пустинята, отново падна духом.
— Няма да се справя, Сам — промълви той. — Такъв товар мъкна, такъв товар.
Още преди да заговори, Сам знаеше, че е безсмислено и че подобни думи могат да донесат повече вреда, отколкото полза, ала не можеше да мълчи в жалостта си.
— Дайте тогава да ви го понося, господарю — каза той. — Знаете, че с радост ще ви помагам, додето имам сили. В очите на Фродо пламна безумен блясък.
— Стой настрани! Не ме пипай! — викна той. — Мое е, казвам ти! Махай се!
Ръката му се плъзна към дръжката на меча. Но след това гласът му бързо се промени.
— Не, не, Сам — печално добави той. — Но трябва да разбереш. Товарът е мой и никой друг не може да го носи. Вече е твърде късно, скъпи Сам. Не можеш повторно да ми помогнеш по този начин. Почти изцяло съм в неговата власт. Не мога да го дам, а опиташ ли да ми го отнемеш, ще полудея.
— Разбирам — кимна Сам. — Но си мислих, господин Фродо, че можем да минем без някои вещи. Защо да не си облекчим багажа? Сега отиваме нататък по най-правия път, който открием. — Той посочи към Планината. — Няма смисъл да вземаме неща, за които не сме сигурни, че ще ни потрябват.
Фродо погледна Планината.
— Не — каза той, — няма да ни трябва много по тоя път. А накрая не ни е нужно нищо.
Вдигна оркския си щит, метна го настрани и запокити шлема подир него. Свали тежкия колан и го пусна на земята заедно с ножницата и меча. Разкъса дрипавия черен плащ и пръсна парцалите наоколо.
— Край, вече няма да се правя на орк — извика той — и не ще нося оръжие, било то скверно или доблестно. Нека ме хванат, ако искат!