За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Мъжът се засмя искрено и отново поведе коня за юздата.
– Не е мъдро да търсиш слабото място на този, който не ти желае злото – каза той след малко. – Но щом толкова те вълнува, знай, че моята сила е сломена. Аз не съм майстор. Бях, но вече не съм. Мога само да те уча.
– Видях те как прогони кучето и как отваряш залостени врати.
– Казах, че силата ми е сломена, но не и изчезнала напълно. Някаква сила все още имам. Стига ми точно да пропъдя едно псе и да се избавя от турците. Искам да научиш едно от мен – истинската сила не е волята ти, а взорът и разбирането. Да виждаш и да разбираш. Това е много по-важно от умението да се протягаш и да смачкваш. Ето го и Нехме. Мар’хаба, Нехме ефенди. Слез от коня и му се поклони…
– Той майстор ли е?
– От най-добрите.
Момчето непохватно слезе от коня и още по-непохватно счупи снага. Турчинът седеше с кръстосани крака на голям крайпътен камък, пушеше дълъг чибук и бе затворил очи. Имаше смугло, почти черно изпито лице, дълги увиснали мустаци и чалма от зелен атлаз.
– Той защо не поздравява…? – прошепна момчето, но мъжът само го дръпна рязко за ръкава.
– Прекрасно утро за една лула, Нехме ефенди. Позволи ми да почерпя едно гъсто кайве към лулата…
Турчинът изведнъж отвори очи. Бяха въгленовочерни, също като мустаците му, а бялото около тях имаше нюанси на жълтото и сивото. Приличаше на много болен човек, но това усещане бе измамно.
– Не си прави труд, Зайрян. С твоите сили за едно кайве ще трябва три дни после да лежиш по гръб и да охкаш.
– Все пак настоявам, стари приятелю – и Зайрян пак плавно се поклони.
После потърка ръце, пое дълбоко дъх, разпери ги и след това рязко събра длани пред гърдите си, без да ги допира.
– Извади от торбата джезве, вода и кайве, Искрене – продума едва той.
Момчето направи каквото му се каза, напълни джезвето от чобура и добави от кайвето на око.
– Дръж го така…
Зайрян притвори очи и задържа дъха си. Водата в джезвето започна да бълбука. Лицето му стана мораво, но той не спря да се напряга. Накрая все пак издиша, но пое дъх отново и пак се напрегна. Течността в джезвето кипна и преля, малка част от него потече по тревата.
– Браво! – възкликна турчинът. – Не си бил толкова загубен, колкото те мислех.
Зайрян се усмихна и донесе две чашки и чинийки от кована мед. От ръката му ловко се търкулнаха няколко бучки захар. Турчинът оцени по достойнство тази проява на любезност. Взе чинийката в едната си длан, другата я сложи пред чашката, едва придържайки я с палец. После измуча нещо монотонно и кафето в чашката се завихри.
– На момчето няма ли да предложиш?
– То не обича. – Зайрян подметна под себе си плаща си и седна срещу турчина. – За него има захарни пръчки. Вземи си, Искрене, знаеш къде са.
– Може пък да обичам! Ти пита ли ме? – тросна се хлапето.
Турчинът го изгледа изпод гъстите си вежди.
– Ти пита ли слънцето дали иска да свети? – каза той през зъби. – Би могло и да не свети. – И направи плавен кръг наоколо с длан.
Светлото утро мигом потъмня, небето от синьо стана лилаво и после черно, появиха се звезди.
Хлапето се намуси още повече, обърна гръб и се отдалечи на няколко крачки. Седна на тревата и започна да рови с клечка пред себе си.
– Не е нужно да питам, за да знам нещо, Искрене – обади се Зайрян с тих и вибриращ глас. – Днес те учих на това. Да виждаш и да разбираш. Ако искаш кайве, вземи моето.
Хлапето обаче не отвърна. Продължи да рови пред себе си и да удря с юмрук от време на време по земята. Турчинът не спираше да го гледа преценяващо. После се извърна към Зайрян.
– Странен чирак си си намерил. Като те знам и на какъв хал си… Какво пак си намислил, Зайрян?
– Какво му е странното. Той е силен и даровит. Едва от седмица е с мен, видя го какъв е.
Турчинът повдигна вежди от учудване.
– Играеш си с огъня пак. Никога не падаш по гръб, а?
– Знаеш ме отдавна – усмихна се Зайрян. – Какъв е смисълът да се предавам?
– Жив те оставиха… Следващия път Варвара просто ще те вкамени. Или ще накара краката ти да се вкоренят, и ще стърчиш като дърво още двеста години.
– Не ме плаши с тая дъртофелница, никога не ми е била равна. Знаеш защо и как се случи така.
– Знам. Змеят е сянка зад гърба ù. – При тези думи момчето спря да рови в тревата. – Може да превие когото си иска. А теб и без змея може.
– Ще видим това.
– Мислиш, че твоят чирак ще ти помогне?
– Може би.
Турчинът мълча дълго. Веднъж-дваж отпи от кайвето.
– Ако не те познавах, Зайрян, бих казал, че си най-глупавият човек на света. Но ти не си глупав. Ти си по-лукав и от мен, а мен ме наричат Нехме Лукавия. Какво си намислил?