За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– „Всеки чиляк може да цепи дърва. Но майсторите като мен са малцина.“ Помниш ли?
Пролича си, че го стреснах. Направо се облещи. Аз продължих:
– Всеки разбира света някак си. От това, което поповете му опяват, от това, което бабите разказват, от това, което сам е видял и пипнал. Но аз искам да те направя майстор! Майстор, пред когото всички да се покланят и да те уважават.
– Че за какво ми е?
Ала вече гласът му се колебае, не е надменен и гневен.
– За всичко. За да накараш псето да не те лае. За да цепиш дърва като дявол. За да накараш чорбаджията и бирника да ти лижат цървулите! – Това последното май му хареса. – Но това са само дребни грошове от онова, което ще изкарваш. Истинската полза да си майстор ще разбереш по-късно. Цял живот ще я разбираш тая полза. Засега ти стига да знаеш, че повече татьо ти няма да превива гръб за никого, майка ти няма да слугува на чорбаджията, а батьовците ти ще се оженят и ще си вдигнат къщи по два ката.
Семейството му е единственото, което си има. Единственото, за което го е еня. Скоро няма да му пука за нищо, но сега това ще ми свърши работа. Дано само не е гледал в очите на Ангелина…
Колебае се…
Рови с крак и си чопли носа.
Не се ли съгласи, загубен съм…
– Хубаво – вика – учи ме.
Благословени небеса! Благодаря ти, Боже. Макар да знам, че нямаш нищо общо и че ако можеше – щеше да ме спреш, не да ми помагаш. Ама няма на кого друг да благодаря. В съдбата не вярвам. Винаги съм плел своята собствена съдба с двете си ръце и с главата си.
– Хайде, учи ме, какво само се олюляваш?
– Тихо! – просъсквам заповедно. Сега вече мога да си го позволя. – Погледни надолу. Какво виждаш?
– Тъмно е, нищо се не види.
– Като идваше, ти видя градец и села. Виж ги и сега.
– Как да ги…
– Тихо! Отпусни се. Цяла нощ имаш, не бързай. Щом аз ти казвам, ще ги видиш. Съвсем просто е
– Виждам ги…
– Добре. Сега виж зад гърба си. Предбалкана. Родното ти място.
– Виждам само планината. Като стена е зад мен.
– Така е. Балкана е велика твърд. От едната му страна е топло и меко, от другата – сурово и хладно. Разделя света на две части. Двете са много различни. Като напреднеш още малко, ще започнеш да виждаш от едната страна в другата…
– Виждам един човек. Ей там. Свети в тъмното.
– Не го гледай! Ще те види. Той не е човек…
Нощта бе валяло и пътят бе разкалян. В ранното утро се чуваше надалеч как по него шляпат двамина. Човек и кон. Човекът водеше коня за юздата и весело размахваше свободната си ръка. Върху коня имаше още един човек, по-малък, който ту спеше, ту гледаше злобно и недоверчиво около себе си.
– Получи се – каза малкият човек.
– Добре. Сега се опитай да се поприкриеш. Волята ти е силна и стига надалеч, но те издава. Опипвай по-внимателно, снишавай се, повече се ослушвай…
– На пътя пред нас има човек. Силен е. Май ме усети.
– Това е едного, с когото искам да те запозная. Отдавна те е усетил, не бой се.
– Той ли светеше в нощта завчера?
– Не. Казах ти, че онзи не беше човек.
– А какво?
– Има много твари, които скитат по белия свят, не всички са хора.
– Но само той светеше, все едно че е въглен! Змей ли е?
– Казах ти да не ме питаш…
„Черен полъх на гняв и неудовлетвореност. Все по-трудно става…“, рече си Зайрян.
– Да, змей е. Но това, което баба ти е разказвала, не е и половината истина. Рано е за теб. За да проумееш точно какъв е, трябва да се научиш да го докосваш, без да те усети. А това няма да стане скоро, той е най-великият майстор.
– Ти каза, че и аз ще стана майстор. И че други майстори ще ми се покланят…
– Да. Така е.
– Как ще стана велик като змея? Той ли ще ме учи за майстор?
– Не. Змеят е твой враг, запомни! Той още не знае за теб, но разбере ли това, което знам аз, ще те убие. Научи се на търпение. Едва си започнал да виждаш света поновому.
– Ти колкото него ли си велик? Ще стана ли майстор колкото него?
Мъжът спря и се извърна към момчето върху коня.
– Това зависи от теб. И най-великите майстори си имат слаби места. Ако се научиш на търпение, ще започнеш да ги виждаш, точно както видя града в тъмното. Най-велик не е този, който обладава най-голяма сила, а този, който най-добре вижда слабите места на другите. Завчера ти го видя, той теб – не. Значи един път си го изпреварил. Но важното е не първия, а последния път да го изпревариш! Запомни това.
– Къде е твоето слабо място?