Главата на хана
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0916-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Главата на хана». Краткое содержание книги:
Григорас не каза нищо.
- Имаше ли врагове?
Византиецът се изсмя.
- Разбира се, че имаше! Сам казахте каква му е работата. Не са един и двама хората и тук, и в Константинопол, които биха се зарадвали, ако го видят мъртъв! Атанасий не се притесняваше да се издига, жертвайки за това други. Дори императорът му бе станал близък. Лошо ви се пише, като научи, казвам ви!
- Мнозина са искали смъртта му? Ти беше ли сред тях?
Византиецът застина. След това скочи на крака.
- Няма да търпя да ме обиждате! Няма да търпя! Не съм дал никакъв повод за съмнения!
- Кой най-вероятно ще наследи поста на Атанасий след смъртта му? Кой ще наследи всичките му връзки, пари и може би дори благоволението на императора, след като той е мъртъв? Вие! Нали така?!
- Няма да слушам подобни глупости! Още сега ще пиша в Константинопол, ще докладвам веднага какво се е случило. Как сте оставили неприкосновеният ни логотет пратеник да бъде заклан като прасе! Чака ви война!
Пребледнял, Григорас изскочи от стаята. На прага се сблъска с влизащия Корсис.
- Значи ме е изпреварил? Разбра ли, че господарят му е мъртъв? - попита младежът. Ще има ли наистина война?
- Ти ли му каза, че Атанасий е убит?
Корсис поклати глава.
- Съобщих това, което ми бяхте наредили. Че е претърпял злополука. Нищо повече. След това отидох в моргата.
- Откъде тогава Григорас знаеше, че господарят му е убит? -запита се Климент и скочи на крака. - Трябва веднага да докладваме на кавхана! Веднага! Той трябва да научи за заканите на византиеца. Сега Григорас е най-високопоставеният тук и както е видно, ще ни докара куп неприятности! Дано Дукум знае как да овладее положението.
Но Дукум не знаеше.
Климент завари кавхана съвсем сам, седнал зад огромната си работна маса с глава, тежко опряна на двете му ръце.
Без да чака, Климент седна пред него и подробно му докладва какво е открил в „Златното руно“. Разказа как му се бе наложило да разпръсква тълпата, за подозренията на чигата, че някой провокира сблъсъците, за собствените си предположения, че великите боили замислят нещо. Разказа му и за появата на Григорас и заканите, които бе отправил византиецът.
Кавханът слушаше отнесено, без да дава и знак, че възприема това, което му говори писарят. След като Климент свърши с доклада си, в стаята се възцари дълга, потискаща тишина.
Накрая Дукум шумно въздъхна, вдигна глава и за първи път погледна писаря.
- Вече нищо не разбирам, Клименте! Нищо! Не знам какво става, защо става и какво има да става. Не разбирам владетеля си, не разбирам приятелите си, не разбирам дори самия себе си. Не разбирам нещата, които правят хората и защо ги правят. Защо? - кавханът въздъхна отново и се облегна тежко на стола си.
- Случило ли се е нещо? - писарят почувства как стомахът му се пълни с жлъч. - Случило ли се е нещо ново?
- Случило се е, да! - потвърди Дукум. - Тази нощ е имало още едно убийство! Намерили са Кормесий да плува мъртъв в басейна, с който толкова много се гордееше. Кръвта е била повече от водата. Някой го е промушил в сърцето, отрязал му е главата и е изрязал знака IYI на гърдите му! Ти разбираш ли нещо? Аз не!
12
Оглеждайки се внимателно, великият боил Иратаис се промъкваше по улиците на Плиска. Не се съмняваше, че е под наблюдение, и се бе постарал да заблуди евентуалните си преследвачи. Точно както искаше Неуязвимия.
Сутринта Иратаис бе открил малка, старателно сгъната бележка в леглото до главата си. В нея се съобщаваше, че ако иска заговорът срещу Борис да успее, трябва малко след десетия час да отиде в разрушената кула източно от Плиска.
Иратаис знаеше, че не може да откаже поканата. За да остави бележката до главата в спалнята му, нощният посетител би трябвало да мине през множество постове и през личната охрана на боила.
Откакто ханът се бе върнал покръстен, Иратаис бе увеличил броя на войниците, които го пазеха. Страхуваше се Борис да не реши внезапно да го арестува и да го изненада, преди да успее да избяга. Повечето от пазачите му бяха наемници, калени в битките ветерани, избрани лично от него заради уменията им. Бяха му предани до смърт. За да мине покрай тях, този, който бе оставил бележката, би трябвало да бъде много, много ловък.
Иратаис предпочиташе да има такъв човек на своя страна, отколкото като враг. Следващия път вместо да остави бележка до главата му, можеше да забие ножа си в гърлото му.
Боилът бе и любопитен какво е постигнал тайственият му съюзник. Беше ли научил паролите? Щеше ли да им помогне да влязат в крепостта?
Затова, преоблечен като пътуващ търговец, с каквито Плиска бе пълна, с високо вдигната яка и ниско нахлупен над очите кожен калпак, Иратаис се озърташе по ъглите, стараеше се да избягва срещите с патрулите и се криеше в сенките.