Фантомът на паметта

Нямах нищо против да си поприказваме, тъй като у мен все още гнездеше неотдавнашният пристъп на страх: щеше да е по-добре да стигна до корпуса в компанията на Фомич, така щях да се чувствам по-спокойно. Разменихме си дежурни фрази за времето и плавно преминахме към политиката, оттам — към икономиката, а пък икономическата тема беше на една крачка от проблемите с акцизите на спиртните напитки и цигарите, на чийто фон веднага възникна въпросът за скъпото пиене, което обаче имаше добро качество, и за евтиното пиене, което всъщност беше менте. Фомич се оказа голям специалист в тази област и аз с любопитство слушах неговата тъжна повест за мъките, причинени от обстоятелството, че в онези павилиончета, до които можеше да стигне пеша, се продаваше дявол знае какво, а пътуването до Москва му създавало трудности. Той не разполагаше със своя кола, до гарата, от която можеше да вземе мотрисата, вървеше автобус, но през почивните дни бе невъзможно да се натъпчеш в него, а в делничните графикът му не беше удобен, защото тогава минаваше по-рядко и докато го изчакаш да дойде, докато идеш до гарата, докато стигнеш до Москва, а пък там докато се дотътриш до някой свестен магазин — защото около тамошната гара се продаваха още по-гадни ментета дори от тези, които ти пробутваха извън града, — а после докато изминеш пътя обратно… Фомич с лекота боравеше с минутите, с интервалите между мотрисите, с километрите и имената на магазините и беше ясно, че за него тази тема е опозната и утъпкана във всички посоки от собствения му опит и от ревматичните му крака. В един момент до такава степен се проникнах със съчувствие към възрастния санитарен техник, че му предложих да поделя с него наличните си запаси от хубави питиета. Фомич започна да отказва от приличие, ловко вмъквайки в благодарственото си дърдорене изрази, като не е удобно и не е прието, но търпеливо ме изчака на пейката пред корпуса, докато се кача до стаята си и му избера няколко бутилки.