Фантомът на паметта

Ако нещо винаги ме бе умилявало у Муся, това беше нейното умение да бъде цинична с такава неподражаема и интелигентна откровеност, че просто нямаше начин да ѝ се разсърдиш. Ами признайте ми, моля ви, на кого бихте позволили да ви каже, че ви обича и цени само защото му давате възможност да печели пари?

Тръгнах да изпратя Муся до портала на парка на болницата, където тя беше оставила колата си. Постоях замислен минута-две, гледайки след стапящия се в мрачината белоснежен автомобил, и се вслушах в себе си. Дали пък да не се поразходя и да направя два-три кръга по алеите? И страхът отново ме връхлетя. Нямаше да се чувствам така, ако до мен бяха Павел Петрович и Елена. Тъкмо бях възстановил душевното си равновесие и се бях убедил, че никой не е стрелял по мен и не се бе опитвал да ме убие. Ами ако пак се случеше нещо? Дори и да не беше наистина, дори и само да ми се стореше, че става нещо подобно, аз отново щях да се притесня и да започна да нервнича и да психясвам. А пък ако съдех по разказа на Муся, имах основания за тревога. Събирал съм материали за престъпления, извършени от служителите на Министерството на вътрешните работи. И какво ли съм насъбрал? Утре Муся щеше да ми донесе лаптопа и много неща щяха да ми се изяснят. А в момента нямаше да рискувам и тихо и мирно щях да поема по ярко осветената пътечка направо към корпуса.

— Лятото пак ще бъде горещо — чу се до мен нечий хриплив глас.

Аз потръпнах и се обърнах. Но насреща ми стоеше не някой друг, а Фомич — местният санитарен техник, който перманентно ходеше подпийнал, но беше старателен и сръчен. Всезнаещият блюстител на икономичната реч Таралеж Петрович ме беше казал, че всъщност второто име на Фомич било съвсем друго (забравих какво точно), а фамилията му била Фомичев и че работел в санаториума от далечни времена и помнел множество именити пенсионери, които лекували тук съсипаното си здраве след дълги години на упорит и напрегнат труд в името на отечеството в апарата на ЦК на партията по цялата страна и в съюзните републики. На вид Фомич беше около седемдесетгодишен, но подозирах, че всъщност е доста по-млад, тъй като постоянната употреба на подгряващи напитки не способства за поддържането на цветуща външност. Беше общителен, но не и досаден, понеже го бяха дресирали в духа на суровите изисквания, предявявани към дисциплината на персонала, който имаше достъп до важните особи. Ако ли на някой бродещ наоколо ексръководител му се приискаше да си поприказва с някого — моля, ние винаги и с удоволствие сме на ваше разположение, а ако ли пък на човека му се щеше да помълчи — както обичате, няма да пречим. Мислех също така, че Фомич бе започнал да си пийва на работното си място едва през последните няколко години, иначе надали щеше да се задържи в санаториума толкова дълго.