Не се сбогувам [bg]

Следващия петък Алексей просто тръгна след подполковника от дома му. На Патриаршите езера онзи десет минути поседя на пейка с някакъв господин Засукани Мустаци и оттам Романов вече пое след новия обект. Той стигна с трамвая до Кримския площад и влезе в сградата на Хранителните складове, като се подписа в книгата при портиера. Чекистите го идентифицираха именно по подписа: Христофор Петрович Бакшаев, счетоводител, живее на „Болшой Ушаковский переулок". Да бе, счетоводител, с тази стойка и походка.

Романов вървя по петите на „счетоводителя" три дни, добре, че длъжността „чусоснабарм" не изискваше присъствие на работното място. Бакшаев се срещна с още двама мъже с видимо офицерска външност, но Алексей реши да не си губи времето с тях. Навремето, на контраразузнавателните курсове, Романов бе присъствал на няколко лекции по визуална дедукция - много полезно нещо при следенето. Дори без да се чува за какво си говорят хората, много неща могат да се определят по „психопластиката", тоест по движенията и мимиката: примерния предмет на беседата и хода на разговора, йерархичния и енергийния баланс. Онези двамата бяха по-долу в йерархията от Бакшаев. Ясна работа - също такива „командири на отделение" като Зотов.

Но в неделя, в чайната на профсъюза на медсанработниците[47] , Засуканите Мустаци се срещна с едни Подковообразни Мустаци и се държа поведенчески недвусмислено: първо говореше напрегнато, поглеждайки събеседника в очите (докладва), след това слушаше и кимаше, все така напрегнато (получава инструкции).

Подковообразните Мустаци се оказа лекар от съседната военна болница - доктор Кирилов, бивш медик от лейбгвардейския кирасирски полк. Покрай проклетия ескулап отиде доста време, най-вече заради глупостта на Алексей. Кирилов не контактуваше с никого, който да прилича на нелегалното му началство. Едва на седмия ден, и то по случайност, Алексей подслуша пред вратата на кабинета му откъслек от тих разговор, в който докторът каза на собствения си фелдшер: „Ще бъде изпълнено, Карл Петрович".

Освен всичкото Романов виждаше този фелдшер наоколо всеки ден и го наричаха не Карл Петрович, а Прохор Иванович. Значи именно той беше „батальонният".

За сметка на това пък му провървя със следващото звено. Още същия ден фалшивият „Прохор Иванович" отиде в казармите в Хамовники и известно време се разхожда край оградата с командира на полка „Парижката комуна" другаря Стаднис. В края на разговора бе поощрително потупан по рамото, от което следваше, че Стаднис командва полк не само при червените, но и при заговорниците.

Цялата тази стара песен, повтаряща се като на развален грамофон, започваше здравата да втръсва на Романов, още повече, че покрай официалната си длъжност Стаднис непрестанно се срещаше с всякакви преки и непреки началници, така че след това се налагаше да проверява всеки от тях, който преди това е бил офицер. Всички се оказаха чисти.

Едва по време на първомайската манифестация Алексей най-накрая стигна до „бригадния". Докато полкът „Парижката комуна" стоеше пред Историческия музей, в очакване да премине по Червения площад, командирът изведнъж отиде да поиска огънче от някакъв уличен точилар. Онзи изглеждаше като живо олицетворение на Освободения Труд: стържеше с ножа по каменния кръг - отдаваше чест на пролетарския празник с искри, а на синята му престилка се мъдреше алена панделка. Но докато палеше папиросата си от обикновената свита цигарка, командирът на полка прекалено дълго мърда устни, а точиларят отвърна кратко и рязко, след което Стаднис виновно кимна.