Блудната дъщеря [bg]

— Здрасти — разнесе се глас, който приличаше повече на корабна сирена, отколкото на глас на първокурсничка в Радклиф. — Казвам се Белла Хеламан. От Сан Франциско съм.

Стиснаха си ръцете и Флорентина тутакси съжали, но въпреки това се усмихна на високото метър и осемдесет момиче, което тежеше сигурно над деветдесет килограма. Белла приличаше на контрабас, а гласът й бе като на туба. Закрачи из стаята.

— Знаех си, че леглото ще ми е малко — бяха следващите й думи. — Директорката правилно ме предупреди да подам документи за мъжкия колеж.

Флорентина избухна в смях.

— Няма да ти е толкова смешно, като те държа будна по цяла нощ. Така се въртя и се мятам, че ще се почувстваш като на борда на кораб — предупреди Белла и отвори прозореца над леглото на Флорентина, за да пусне в стаята студения бостънски въздух. — Тук по кое време се вечеря? Не съм хапвала свястно, откакто напуснах Калифорния.

— Нямам представа, но го пише в червената книга — каза Флорентина и започна да прелиства своето копие, докато не стигна до „Време за хранене“. — Вечеря — от шест и половина до седем и половина.

— Значи се нареждам за шест и половина — обяви Белла. — Ще съм готова за старт пред вратата. Научи ли къде е гимнастическият салон?

— Честно казано, не — ухили се Флорентина. — Не го бях включила в списъка за първия ден.

На вратата се почука.

— Влез — извика Белла.

По-късно Флорентина научи, че това не е викане, а съвсем нормален говор. В стаята пристъпи крехка като порцелан блондинка, облечена в спретнат тъмносин костюм и с грижливо прибрана коса. Момичето се усмихна и се видяха два реда малки равни зъби. Белла също й се ухили — сякаш беше решила, че вечерята й пристига.

— Казвам се Уенди Бринклоу. Май сме в една стая.

Флорентина искаше да я предупреди за ръкостискането на Белла, но беше прекалено късно. Оставаше й само да гледа как лицето на Уенди се изкривява от болка.

— Ще трябва да спиш ето там. — Белла й показа останалото празно легло. — Случайно да знаеш къде е гимнастическият салон?