![Смрък [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/1/smrk-bg-download.jpg)
Смрък [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #39
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Архонт - В
- ISBN: 978-954-422-104-1
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Смрък [bg]». Краткое содержание книги:
„Спомене ли се шеговито фентъзи, Тери Пратчет е първото име, което идва наум… но зад фентъзито той разглежда много реални съвременни въпроси… за живота, вселената и всичко останало. Таймс
„Забавен като Удхаус и остроумен като Уо. Индипендънт
„Сатирично, автентично, фантастично и неустоимо. Дейл мейл
„Тайната на хумористичното фентъзи на Тери Пратчет не е толкова в своеобразието на фантазията, колкото в надеждността на хумора… чист триумфален разкош.Гардиън
— То си е краста — продължаваше Небивал, — така викаше тате. Казваше ми: гледай, слушай и бъди нащрек. Никъде няма добър полицай, дето да не е поне малко злодей, пък то краставите магарета се надушват. Тя, крастата, си казва: „Тоя крие нещо" или „Оня бая се стресна от няма нищо", или „Тоя се репчи така, щото умира от страх". Тъй де, то си иде отвътре.
Раздвоен между потрес и възхита, Ваймс реши да заложи на второто, макар и не много щедро:
— Е, господин Левак, като гледам, дядо ти и баща ти са уцелили в десетката. Та значи аз излъчвам правилните сигнали, а?
— Не, сър, съвсем никакви. Дядо и тате понякога ставаха такива. Напълно непроницаеми. Това много изнервя хората. — Небивал наклони глава на една страна и каза: — Само секунда, сър, май имаме малък проблем…
Вратата на дранголника остана да си подрънква отворена, докато околийски Левак притича до гърба на тумбестата малка постройка. Нещо заскимтя и заквича, след което Ваймс, както си седеше кротко, изведнъж се оказа с гоблини в скута. Всъщност само с един гоблин, но като си на тясно, и един е повече от достатъчен. За начало те блъска смрадта, а и не само за начало, понеже тази смрад е сякаш всепроникваща. И все пак не беше само тя, макар че — О, небеса! — вонеше на всичко, което едно органично същество може да произведе. О, не! Всеки, минал по улиците на Анкх-Морпорк, беше повече или по-малко имунизиран към смрад и всъщност в момента процъфтяваше, ако това е точната дума, хоби за колекциониране на зловония[15] и Дейв от специализирания център за марки и карфици отново разширяваше табелата над салона си. Присъщата за гоблини воня обаче не може да се бутилира (или каквото там правеха колекционерите), защото беше по-скоро усещане, отколкото миризма — усещането, че зъбният ти емайл се изпарява и всякакво налично у теб снаряжение ръждясва със страшна скорост. Ваймс заблъска съществото, но то се вкопчваше с ръце и крака, пищейки с нещо, което на теория беше глас, но звучеше като торба с орехи, върху която някой скача. И все пак то не го нападаше — ако изключим биологичното оръжие, де. Вкопчваше се с крака и размахваше ръце и Ваймс едва успя да спре Небивал да му разбие главата с официалната палка, понеже, стига да се заслушаш, гоблинът изричаше думи и те бяха:
— Кон! Кон! Прав да! Бъде! Моли за кон! Прав да? За кон!
Небивал от своя страна крещеше:
— Смръдльо, изчадие недно, нали ти казах какво те чака, ако пак те видя да крадеш помията! — Той се обърна към Ваймс като че за подкрепа: — Пренася ужасни болести, сър!
— Я спри да размахваш това проклето оръжие бе, момче! — Ваймс сведе очи към гоблина, който се гърчеше в хватката му, и нареди: — А ти, гадинко, спри да вдигаш врява!
В малката килия се възцари тишина с тук-там по някой сподавен възклик „Те си ядат бебетата!" от Небивал и „За кон!" от гоблина, съвсем простичко и точно наречен Смръдльо.
Малко по-спокойно гоблинът протегна закривени нокти към лявата китка на Ваймс, вдигна глава към лицето му, и изрече:
— За кон?
Беше молба. Закривените нокти задърпаха крака му.
— За кон?
Дребосъкът закуцука към вратата и изви очи към смръщилия се Небивал и отново към Ваймс с изражение, което го прониза до дън душа, изричайки много настойчиво:
— За кон? Гусин пу-ли-ссай?
Ваймс извади кутийката си с енфие. Ако не друго, кафявото й съдържание гарантираше едно: цялата церемония, през която минаваш, за да си смръкнеш една щипка, ти дава доста повече време за мислене, отколкото запалването на цигара. Освен това приковаваше вниманието на околните.
— Е, господин околийски — подхвана той, — ето ти един субект, който иска да се обърне към закона. Какво ще направиш по случая?
Небивал изглежда не беше много сигурен и потърси убежище в безспорното:
— Ама това е един смрадлив гоблин!
— Често ли се навъртат такива край дранголника? — запита Ваймс, запазвайки благия си тон.
— Само Смръдльо. — Небивал се намръщи на гоблина, а той му оплези червейоподобния си език.
— Все се навърта наоколо. Останалите знаят какво става, ако ги хванат да хайдутуват наблизо!
Ваймс сведе очи към гоблина и веднага диагностицира зле наместен счупен крак. Запревърта кутийката с енфие в ръцете си, без да поглежда младежа.
— Един полицай обаче няма как да не се е запитал какво е докарало такава клета твар дотам, че да престъпи закона и да рискува да бъде осакатена… отново? — налучкваше на сляпо, но, дявол го взел, беше налучквал толкова често, че слепотата беше просто трамплин.
15
Това беше напълно непонятно за Ваймс, който беше абсолютно убеден, че е невъзможно да се направи разлика между кокоша и пуешка пръдня. При все това се намираха разни субекти, които твърдяха, че я усещат, и той се радваше, че са избрали този отдушник за озадачаващите си наклонности, вместо например да пълнят умивалниците си с човешки черепи, събрани на главната улица.