Алхимикът от Сенките [bg]

Ла Фарг прие Ленкур в седларското помещение — малка стаичка, до която можеше да се стигне само през конюшнята. Тук той понякога се изолираше, за да обработва кожените изделия с точни и сигурни движения, с жестове на умел занаятчия, който изцяло се посвещаваше на занятието и понякога му отделяше цели часове. Този ден, седнал на табуретка пред тезгяха, шиеше стара чанта за седло. Без да прекъсва заниманието си и без да вдига очи, той запита:

— Как ви се отдава ръчният труд?

— Никак — отговори Ленкур.

— Защо?

— Не притежавам този талант.

— Всеки трябва да умее да изработва нещо.

— Сигурно е така.

— Майсторите занаятчии знаят как да подхванат нещата, за да свършат работата добре. Така човек тренира търпението и смирението си. С времето всичко се научава…

Този път младият мъж замълча и зачака. Той не разбираше смисъла на това предисловие и обхванат от съмнения, предпочиташе да не изразява чувствата си.

— Ето, готово! — рече Ла Фарг, след като се увери, че успешно се е справил с последния бод.

Стана и извика високо:

— Андре!

Конярят, когото Ленкур срещна в обора на идване, се показа на прага.

— Господин капитан?

— Виж, още може да послужи — рече старият благородник и му подаде закърпената чанта.

Андре я взе, поклони се и си тръгна.

Ла Фарг напълни чаша с вино от бутилката, която държеше в кофа със студена вода, и я подаде на Ленкур. В седларското помещение беше доста топло. Слънцето нажежаваше керемидите на покрива, а горещината, която се излъчваше от конете в съседния обор, допълнително загряваше въздуха. Двамата мъже се чукнаха. Ленкур — с чаша, а Ла Фарг — направо с полупразната бутилка.

— Щом сте тук — рече капитанът, след като отпи яка глътка, — значи сте взели решение.

— Да. Ще ви помогна в рамките на възможностите ми. Но държа да е ясно, че не се ангажирам с нищо повече. Искам да получа уверение, че каквито и тайни да науча отсега нататък, ще ми върнете свободата, когато пожелая.