На ръба на гроба [bg]

Шляпащият звук, който бяхме чули, се оказа от боя с камшик на двама души, завързани за един метален пилон. Те стояха с гръб към техния мъчител и при всеки удар челата им се блъскаха в пилона. Съдейки по вида им, двамата изобщо не се наслаждаваха на наказанието.

Биячът преустанови ритмичните удари, за да погледне към нас. Беше вампир и съдейки по аурата му, бе на около двеста години.

— Кого си ми довела, Присила?

На един съседен диван се бе излегнал друг вампир, който пиеше кръв от шията на жена, лежаща в несвяст на коленете му.

— Гости, Андре — отвърна Присила.

Той спря жълто-кафявите си очи върху мен.

— Нея аз ще я взема. С удоволствие ще оставя отпечатъка от зъбите си върху безупречната й кожа. — След това вампирът огледа Боунс. — Изглеждаш ми познат, срещали ли сме се?

Боунс се усмихна студено.

— Не сме се запознавали официално, но сме се срещали в Лондон през 1890 година, когато търсех един тип на име Ренард. Спомняш ли си? Аз взех главата му, а не теб оставих всичко останало.

Андре отпусна камшика си. По изражението на лицето му си пролича, че си е спомнил. След това хвърли злобен поглед на Присила.

— Идиотка, знаеш ли кой е той?

Тя погледна объркано към Боунс. С огромно удоволствие се възползвах от нейната разсеяност и с един удар я повалих на пода, като забих тока на сребърната си обувка в сърцето й.

— От самото начало ми лазеше по нервите — казах, без да се обръщам към никой конкретно.

Вампирът на дивана, който бе гледал напрегнато случващото се, застина над жертвата си. Скочих към него. Изтръгнах девойката от ръцете му, хвърлих я на Дейв, а след това му нанесох силен удар с глава. Той остана замаян за секунда — достатъчно, за да забия токчето си в сърцето му.

Андре започнала отстъпва, макар че нямаше къде да отиде. Тейт и Дейв бяха зад него, а ние с Боунс стояхме отпред.

— Моля ви, не ме убивайте, нищо не съм ви направил — прошепна той.

— Покажи малко достойнство, по дяволите. Ти си позор за нашата раса — смъмри го Боунс.

— Тейт, заеми се с онези нещастници — наредих му аз.

Той отиде до тях, сряза дланта си и последователно я долепи до устата на жертвите. Скоро белезите от ударите с бича изчезнаха от телата им. Тейт ги отвърза от пилона и ги отведе настрани.

Андре протегна умолително ръка към Боунс.

— Нямаш причина да ме нараняваш. Искаш хората? Твои са.

Поклатих глава. Защо винаги именно побойниците най-много се бояха от отмъщението?

— Страхуваш се от него, но всъщност трябва да се боиш от мен.

Вдигнах един от камшиците, които бе изпуснал и изплющях с него, за да подчертая думите си. Боунс бе смятал, че няма да издържа да гледам какво ще причини на Макс, но можех да му докажа, че не съм твърде гнуслива, когато трябваше да се свърши мръсната работа.