Лебедова песен [bg]

Мехурите по лицето, ръцете и краката ѝ се надуваха и спадаха. Тя спря и седна на земята, за да си почине. Дробовете ѝ хриптяха от тежкия въздух. Не се чуваха никакви влакове на метрото, коли или горящи грешници. „Нещо ужасно се е случило там горе — помисли си Сестра Крийп. — Не е Грабването10 или Второто пришествие, а нещо ужасно.“

Тя си наложи да продължи напред. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.

Намери поредната стълба и погледна нагоре. На около пет-шест метра над нея, на върха на шахтата, се виждаше полумесец от слаба светлина. Покатери се, докато не стигна достатъчно близо, за да докосне капака. Той беше изваден от гнездото си с около пет сантиметра от същата ударна вълна, която беше разтресла тунела. Сестра Крийп напъха пръстите на едната си ръка между желязото и бетона и избута капака от пътя си.

Светлината беше с цвят на засъхнала кръв и така мъждива, сякаш се процеждаше през няколко пласта дебел бинт. Въпреки това ѝ се наложи да примижи, докато очите ѝ отново привикнат с нея.

Сестра Крийп погледна към небето, но това беше едно небе, каквото не беше виждала никога през живота си: над Манхатън бяха надвиснали мръснокафяви облаци, от които проблясваха сини светкавици. Горещ и горчив вятър забрули лицето ѝ и едва не я събори от стълбата. Някъде в далечината се разнесе гръм, но не приличаше на гръмотевиците, които беше чувала — приличаше на удар на чук в наковалня. Вятърът виеше в шахтата и я буташе назад, но тя изкачи последните две стъпала и пропълзя отново във външния свят, като стискаше чантата.

Очите ѝ се напълниха с песъчинки и за няколко секунди не виждаше нищо. Когато зрението ѝ се проясни отново, Сестра Крийп осъзна, че е излязла на някакво място, което приличаше на бунище.

Навсякъде около нея имаше смачкани коли, таксита и камиони, като някои от тях се бяха разтопили и бяха образували странни скулптури от метал. Гумите на едни все още димяха, а на други се бяха превърнали в разтопени черни локви. На асфалта бяха зейнали пукнатини, някои от които достигаха близо два метра широчина. През много от тези пукнатини излизаха пара и водни гейзери. Сестра Крийп се огледа наоколо с присвити заради песъчинките във въздуха очи. Беше объркана и не разбираше какво става. На някои места земята беше пропаднала, а на други се бяха образували планини от отломки, миниатюрни Еверести от метал, камъни и стъкло. Вятърът виеше, усилваше се и се завихряше между тях и сградите, много от които бяха разрушени чак до стоманените си скелети, които от своя страна бяха деформирани и огънати като захарни пръчки. Завеси от гъст пушек се издигаха от горящите здания и купчините с отломки и се диплеха от брулещия вятър, а светкавици изникваха от черните недра на надвиснали огромни облаци и се врязваха в земята. Сестра Крийп не можеше да види слънцето на това бурно небе, дори не можеше да се ориентира къде се намира. Огледа се за „Емпайър Стейт Билдинг“, но наоколо нямаше никакви небостъргачи. Всички сгради, които успяваше да види, бяха срутени, макар да не можеше да прецени дали „Емпайър“ е сред тях заради дима и прахта. Това вече не беше Манхатън, а едно опустошено бунище с неговите планини от отломки и задимени дефилета.