Лебедова песен [bg]

„Мили боже, спаси ме от ада! — замоли се Сестра Крийп. — Не ме оставяй да горя вечно!“

Силната болка се завърна и отново я замъчи. Тя се сви като зародиш и лицето и носът ѝ се намокриха с вода. Изплю се, изпищя немощно и си пое глътка парлив горещ въздух. „Вода — помисли си. — Вода. Лежа във вода.“ В трескавата ѝ глава започнаха да изплуват спомени, които просветваха като горещи въглени на дъното на скара.

Изправи се до седнало положение. Усещаше тялото си тежко и подуто. Вдигна ръка и докосна лицето си. Няколко от мехурите на бузата и челото ѝ се спукаха и от тях потече течност.

— Не съм в ада — изрече с дрезгав глас Сестра Крийп. — Не съм мъртва… все още.

Спомни си къде се намира, но не можеше да разбере какво се беше случило или откъде се беше появил огънят.

— Не съм мъртва — повтори с по-висок глас клошарката. В тунела се разнесе ехо и тя изкрещя през напуканите си и изприщени устни: — Не съм мъртва!

Тялото ѝ продължаваше да е измъчвано от агонизираща болка. В един миг ѝ се струваше, че гори, а в следващия ѝ ставаше студено. Беше изморена, много изморена. Искаше ѝ се отново да легне във водата и да заспи, но се страхуваше, че ако го направи, повече няма да се събуди. Заопипва мрака в опит да намери платнената си чанта. За няколко секунди се паникьоса, когато не успя. След малко обаче пръстите ѝ попаднаха на овъгления и подгизнал плат. Взе я и я притисна до тялото си като малко дете.

Помъчи се да стане. Краката ѝ не я издържаха и я принудиха да седне отново във водата, докато премине болката от усилието. Опита се да събере достатъчно сили. Мехурите на лицето ѝ се свиха и изпънаха кожата ѝ в подобие на маска. Тя вдигна ръка и опипа първо челото, а после и косата си. Шапката ѝ я нямаше, а косата ѝ на допир беше като бодливата трева на ливада, която цяло лято не е виждала капка дъжд. „Косата ми е опърлена!“, помисли си Сестра Крийп и от гърлото ѝ се изплъзна някаква смесица от кикот и хлип. Още няколко мехура на скалпа ѝ се спукаха и тя побърза да отдръпне пръсти, защото положението беше ужасно. Опита се отново да стане и този път успя.

Докосна края на пода на тунела, който започваше малко над издутия ѝ корем. Щеше да се наложи да се набере на ръце, за да пропълзи в него. Раменете все още я боляха от усилието, което вложи, за да махне решетката на шахтата, но тази болка беше нищо в сравнение с болката, причинена ѝ от мехурите по кожата. Сестра Крийп хвърли чантата си през отвора. Рано или късно трябваше да излезе и да я вземе. Сложи ръце на бетона и се опита да се набере, но силата на волята ѝ се изпари. Може би някой човек от поддръжката щеше да слезе тук долу след година или две и щеше да намери скелета ѝ.