Картата на времето [bg]

Какво чудно нещо е животът, казал си Гилиъм. Тръгнал да търси изворите на Нил, а в крайна сметка намерил таен проход към 2000 година. Ала тъкмо така ставали най-големите открития. Та нали и корабът „Бийгъл“ отплавал заради лъжливи икономически и стратегически интереси? Неговите открития щели да бъдат далеч по-скромни, ако на борда му не пътувал един млад естествоизпитател, който бил достатъчно впечатлителен, за да забележи разликите между човките на чинките. Така историята на естествения подбор щяла да предизвика революция в света. По един също толкова съдбовен начин Гилиъм открил четвъртото измерение.

Ала каква е ползата от едно откритие, ако то не може да се сподели със света? Гилиъм искал да заведе жителите на метрополията в 2000 г., за да видят със собствените си очи какво ще им предложи бъдещето. Въпросът бил как да стане това — все пак не можел да прати кораби, натоварени с лондончани, до селцето на тръстиканците, изгубено в сърцето на Африка. Единственият начин бил да отнесе дупката в Лондон. Дали било възможно? Не знаел, но нищо не му струвало да опита. Оставил Кауфман и Остин да вардят тръстиканците и се върнал в Лондон, където поръчал да му изработят сандък от ковано желязо с размерите на стая. С този сандък и с повече от хиляда литра уиски се върнал в селището, решен да проведе операцията, която щяла да промени познатата представа за света. Мъртвопияни, тръстиканците угодили на каприза на Гилиъм да изпеят вълшебните си песни вътре в зловещия сандък. Щом дупката се появила в търбуха му, тримата мъже ги накарали да излязат и затворили тежките му врати. Изчакали уискито да повали и последния тръстиканец, който все още се държал на крака, преди да поемат по обратния път. Преходът бил мъчителен и Гилиъм си отдъхнал спокойно едва когато успели да натоварят грамадния сандък на един кораб в Занзибар. Докато плавал към метрополията, сън не го ловял. Прекарал почти цялото пътуване на палубата, като гледал с обич злокобния сандък, който всявал такова безпокойство у останалите пасажери, и се питал дали все пак не бил празен. Възможно ли било да се открадне дупката? Нетърпението да си отговори на този въпрос така го гризяло, че обратният път му се сторил безкраен. Когато най-сетне влезли в пристанището на Ливърпул, просто не можел да повярва. Веднага щом пристигнал в канцеларията си, отворил сандъка в пълна секретност. И дупката си била там! Били я откраднали успешно! Следващата стъпка на Гилиъм била да я покаже на баща си. „Какво, по дяволите, е това?“ — възкликнал Себастиан Мъри, щом зърнал дупката, която се мержелеела в сандъка. „Заради това нещо Оливър Тръмейнкоу си изгуби ума, татко — отвърнал Гилиъм, споменавайки с топло чувство изследователя. — Тъй че внимавай!“