V. [bg]

I

Понеже бе скромен човек, Шьонмейкър определяше своята професия като изкуството на Талиакоци99. Неговите собствени методи, макар и не тъй примитивни, както тези на италианеца от шестнайсети век, се характеризираха с известна сантиментална леност и затова Шьонмейкър никога не беше напълно актуален. Полагаше неимоверни усилия да поддържа своя външен вид такъв като на Талиакоци: изтъняваше веждите си и ги очертаваше полукръгли като дъги; имаше гъсти мустаци, заострена брадичка, понякога даже носеше шапчица, старата училищна ярмулка.

Той — както целият този изнудвачески отрасъл на медицината — бе получил своя стимул от Световната война. Седемнайсетгодишен, връстник на века, Шьонмейкър бе пуснал мустаци (които никога вече не обръсна), бе подправил своето име и възраст, беше се въргалял в един смрадлив военен транспортен кораб на път към Европа, за да лети, както предполагаше той, високо над разрушените замъци и опустошените поля на Франция, и маскиран като безух енот да воюва с немците. Той щеше да бъде един храбър Икар.

Всъщност хлапакът изобщо не полетя, но го направиха механик, а това все пак бе повече от очакваното. Това бе достатъчно. Шьонмейкър опозна из основи не само самолетите Бреге, Бристол Файтър и ДН, но също и авиаторите, които летяха на тях и които той, естествено, боготвореше. В това разделение на труда винаги е съществувал известен феодално-хомосексуален елемент. Шьонмейкър се чувстваше като паж. Както знаем, оттогава насам демокрацията е осъществила своето нашествие и онези недодялани и тромави летателни апарати са еволюирали в съвършени и необикновено сложни „оръжейни системи“; тъй че механикът днес трябва да бъде също такъв професионалист-аристократ, както и поддържания от него летателен екипаж.

Но тогава: ентусиазмът бе неподправен, абстрактен и насочен — поне когато говорим за Шьонмейкър, — предимно към лицето. Навярно това се дължеше отчасти на мустаците му; редовно го вземаха за пилот. В свободните часове, подражавайки на пилотите, той понякога слагаше на врата си копринено шалче (купено в Париж).

Тъй като имаше война, някои лица — костеливи или загладени, със зализана коса или плешиви — изобщо не се завръщаха. На което младият Шьонмейкър отговаряше с типично юношеска приспособимост: неустойчивата му привързаност оставаше разстроена и опечалена за известно време, докато успееше да се насочи към ново лице. Но при всеки подобен случай загубата биваше толкова неопределена, колкото и твърдението, че „любовта умира“. Те отлитаха и небето ги поглъщаше.