Щастливият странник [bg]

Майката рече тихо:

— Няма да подпиша нищо. Искам да видя съпруга си.

Лекарят погледна към Лари и поклати глава. Лари каза:

— Хайде, мамо, утре пак ще те доведа. Може тогава да видим татко.

Лучия Санта седеше неподвижно, вцепенена като животно. Докторът проговори с нежен, безнадежден глас:

— Госпожо, ако съпругът ви имаше треска, малария, нямаше да го пратите да работи, нямаше да го пускате на студа да се мъчи. Ако краката му бяха счупени, нямаше да го карате да ходи. За него излизането в този свят е твърде тежко. Твърде е болезнено за него. Болестта е знак, че няма да потегли към смъртта. Ще покажете повече любов към съпруга си, ако подпишете документите.

Той докосна една жълта картонена папка на бюрото си.

Майката вдигна глава и го погледна в очите. Отсече на груб италиански:

— Никога няма да подпиша.

Докторът се изчерви. После каза сериозно:

— Виждам, че носите нещо на съпруга си. Искате ли да му го предадете сама? Няма да можете да останете, но за малко ще си поговорите.

Майката на свой ред се изчерви пред тази добрина и кимна. Докторът вдигна телефона на бюрото си и се обади на някого. После стана и рече на Лучия Санта:

— Елате с мен.

Когато и Лари се надигна от стола си, докторът каза:

— Мисля, че е по-добре да изчакате майка си тук.

Лучия Санта тръгна след бялата куртка през тъмните, затворнически коридори, нагоре по стълбите, после надолу, докато накрая след много път стигнаха до врата, водеща към огромна, застлана с плочки стая, пълна с вани, някои от които бяха закрити със завеси. Тя последва доктора, който вървеше през стаята към друга врата в далечния ъгъл. Но изведнъж докторът спря до една от закритите със завеси вани. С дясната ръка я хвана здраво за лакътя, сякаш да я предпази от спъване или падане. С лявата дръпна завесата на металната шина.

Гол мъж, с вързани отстрани ръце, седеше във вана с чиста вода. Майката извика:

— Франк! — И тесният череп се обърна към нея, лицето се издължи в озъбената гримаса на ужасено диво животно, хванато в капан. Сините очи бяха като стъклени, блестяха от бездушна ярост. Не гледаха в нея, а в невидимото небе над нея. Това беше лице на безнадеждна сатанинска лудост и докторът остави завесата да падне, когато дългият, безпомощен страдалчески вик на жената привлече санитарите към тях. Кафявата кесия падна на плочките, скъса се, изцапа чорапите и обувките на Лучия Санта.

Тя отново седеше в лекарския кабинет. Лари се опитваше да спре сълзите ѝ. Но тя плачеше за себе си, че отново ще бъде вдовица, че трябва завинаги да спи сама в леглото, плачеше за другите си деца, които също остават без баща. Плачеше, че отново е победена, покорена от съдбата. Плачеше и защото за пръв път от много години беше ужасена. Обичаше един мъж, роди му деца, а после го видя не мъртъв, но с душа, изтръгната от тялото.