Идеалната съпруга

— Хубаво ли беше?

Тя отиде до него, взе една чаша и я протегна към него.

— Прекрасно.

Той напълни чашата.

— Защо се омъжи за него? — попита я тихо Медисън. Сабрина сви безпомощно рамене.

— Истината е, че не съм съвсем сигурна. Тогава ми се струваше, че идеята е много умна.

— Саймън ми каза, че си се ядосала и на следващия ден си се омъжила.

Сабрина отпи голяма глътка от брендито.

— Нещо такова.

— Знаеш ли, че можеше да се омъжиш за мен? Доколкото си спомням, винаги си ми била ядосана за нещо. — Той се ухили с онази момчешка усмивка, която бе стопила сърцето на не една жена.

— Мат! — Тя се разсмя. — Определено ми липсваше. — Сабрина отиде до масата и остави чашата си.

Медисън мина зад гърба й и обви ръце около нея. Сабрина подпря глава върху широките му, мускулести гърди. Беше толкова успокоително и безопасно да стои там, толкова близо до него. Той наистина й беше липсвал.

— Спомняш ли си кога се видяхме за последен път?

— Разбира се. — Мислите й се върнаха назад в годините, към времето, по което животът им бе протичал в приключения. Сабрина все още помнеше вълнението, което беше изпитвала от опасността. — Беше в нощта на последния ни удар. Онзи правителствен агент беше започнал да ни затруднява и се наложи да го отстраним, като го ударим по главата

Странно, тя не беше мислила за него отдавна. В продължение на години мъжът, чието лице Сабрина така и не беше видяла, бе изпълвал фантазиите й. В сънищата си тя бе преживявала отново и отново спомена за импулсивната си целувка. Той беше вторият мъж, когото беше целувала и все още не знаеше какво я беше накарало да го направи. Сабрина не беше казала на Мат за тази целувка и нямаше намерение да му казва сега.

— Спомням си, че когато свършихме работата, се разхождахме по плажа, преди да отплаваш.

— Исках да дойдеш с мен — подсети я той.

— Мат, аз имах дете, което трябваше да отгледам, и живот, който да изградя. Ти не беше подходящ за мен. Щеше постоянно да гониш фустите във всяко пристанище. И на мен щеше да ми се наложи да ти изтръгна сърцето.

— Но аз те обичах, Бри — каза с тъга той. Тя се разсмя отново.

— Ако не ме лъже паметта, този въпрос сме го уредили отдавна.

— Припомни ми — изръмжа той и положи брадичката си върху главата й.

— Казах ти, че сме твърде добри приятели, за да бъдем любовници. Казах ти, че за мен си онзи брат, когото никога не съм имала. И след това ти ме целуна. И…

Той въздъхна.

— Беше все едно, че целувах сестра си.

Сабрина се усмихна при мисълта за разговора си с Никълъс за приличните и неприличните начини, по които един брат целува сестра си. Целувката на Мат беше наистина приятна, но не караше коленете й да омекват, не спираше дъха й и не подпалваше сърцето й. Не беше като целувките на онзи проклетник, за когото се беше омъжила.

Мат се отдръпна и я обърна с лице към себе си.