Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
Двете жени се върнаха с чая. Чарли носеше сребърен поднос. Красива жена беше, но не можеше да се мери с Роскоу. В очите на Роскоу пламтяха тъй буйни искрици, че направо засенчваха Чарли.
После стана нещо. Роскоу седна на канапето до мен. Мимоходом побутна крака ми настрани. Жестът беше небрежен, но изпълнен с интимна близост. Някакъв вцепенен нерв изведнъж прещрака и закрещя: и тя те харесва. И тя те харесва. Точно така ме бе докоснала.
Мислено се върнах назад и огледах всичко от нов ъгъл. Как се държеше, докато ми взимаше отпечатъци. Как ми донесе кафе. Как се усмихна и ми намигна. Как се смееше. Как бе работила в петък и събота, за да ме измъкне от Уорбъртън. Как бе отишла чак там, за да ме вземе. Как държеше ръката ми, след като бях видял смазаното тяло на брат си. Как ме доведе тук. И тя ме харесваше.
Изведнъж се зарадвах, че скочих от онзи проклет автобус. Радвах се на нелепото внезапно решение. Стана ми някак по-леко. По-добре. Тънкото гласче в главата ми стихна. В момента нямах какво да правя. С Хъбъл щях да говоря, когато ми падне. А дотогава можех да си седя на канапето до една красива и дружелюбна брюнетка с мека памучна блуза. Неприятностите нямаше да се забавят. Винаги е така.
Чарли Хъбъл седна отсреща и се зае да налива студен чай от каната. Разнесе се мирис на лимон и подправки. Тя забеляза погледа ми и се усмихна насила, както преди малко.
— Обикновено в този момент питам госта как му харесва Маргрейв — каза тя, продължавайки да се усмихва.
Не ми хрумна никакъв отговор. Свих рамене. Ясно беше, че Чарли не знае нищо. Мислеше, че мъжът й е бил арестуван по погрешка. Не защото е загазил в нещо ужасно, заради което вече са загинали двама души. Единият от които се пада брат на чужденеца, комуто тя се усмихва в момента. За щастие Роскоу спаси положението и двете се разбъбриха. Аз седях кротко, пиех чай и чаках Хъбъл. Той не идваше. После разговорът замря и трябваше да си вървим. Чарли не я свърташе на място, като че имаше важна работа. Роскоу леко докосна ръката ми. Допирът ме опари като електрически удар.
— Да вървим — каза тя. — Ще те откарам до града.
Малко ми беше криво, че не останах да чакам Хъбъл.
Имах чувството, че съм изменил на Джо. Но ми се искаше да остана насаме с Роскоу. Изгарях от желание. Може би го засилваше някаква спотаена скръб. Исках да забравя до утре проблемите с Джо. Казах си, че тъй и тъй нямам избор. Хъбъл не идваше. Нямах какво друго да правя.
Върнахме се в шевролета и поехме по лъкатушната алея. После завихме по Бекман. След около километър къщите почнаха да се сгъстяват. Заобиколихме църквата. Отсреща изникна градинката със статуята на Каспар Тийл.
— Ричър — обади се Роскоу. — Ти смяташ да поостанеш, нали? Докато изясним тая работа с брат ти.
— Май така излиза — рекох аз.
— Къде ще отседнеш?
— Не знам.
Тя отби към тротоара до градинката. Изключи радиостанцията. Погледна ме нежно и каза:
— Искам да дойдеш у дома.
Мислех, че съм се побъркал, но изгарях от желание, тъй че я дръпнах към себе си и се целунахме. Вълшебната първа целувка. Всичко бе ново — устните, косата, вкусът, ароматът. Тя целуваше страстно, дълго и ме притискаше с всичка сила. На два пъти трябваше да си поемем въздух, докато накрая се пуснахме.
Роскоу настъпи педала и за миг прелетяхме около четиристотин метра по отсрещната улица. Свърнахме към някаква къща и аз смътно зърнах зеленина наоколо. Гумите застъргаха по чакъла. Спряхме. Изскочихме криво-ляво навън и се втурнахме към вратата. Роскоу отключи и влязохме. Още преди вратата да се затръшне, тя отново бе в прегръдките ми. Целувахме се, пристъпвайки напосоки през хола. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от мен и краката й висяха във въздуха.
Смъкнахме дрехите, като че ни изгаряха. Тя изглеждаше невероятно. Стройна, стегната, с вълшебна фигура. Кожа като коприна. Дръпна ме на пода през снопчетата горещи слънчеви лъчи, падащи откъм прозореца. Бяхме като луди. Премятахме се и нищо не бе в състояние да ни спре. Сякаш идваше краят на света. И той май наистина дойде. Поне усещането бе такова. Останахме да лежим задъхани. Обливахме се в пот. Нямахме и капка сила.
Лежахме прегърнати и се галехме. После тя се надигна и ми помогна да стана. Докато залитахме към спалнята, пак почнахме да се целуваме. Тя дръпна завивките и се проснахме на леглото. Прегърнахме се и потънахме в дълбок унес. Бях тотално съсипан. Имах чувството, че всичките ми кости и сухожилия са се превърнали в гума. Лежах в непознатата постеля и бавно потъвах към нещо далеч отвъд покоя. Реех се като снежинка. Топлото тяло на Роскоу ме притискаше отстрани. Дишах в косата й. Ръцете ми лениво галеха неизследвани очертания.