Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— Имаш ли негова снимка?
— Нали ми видя личните вещи — рекох аз. — Никаква снимка нямам.
— Можеш ли да опишеш лицето му?
— Преди да го гръмнат, искаш да кажеш?
— Знаеш, че може да е от полза — каза Финли. — Трябва да разберем дали някой не го е виждал. Кога и къде.
— Мисля, че приличаше на мен. Един-два сантиметра по-висок, четири-пет кила по-лек.
— Значи към метър и деветдесет и пет?
— Там някъде. И около деветдесет килограма.
Финли записа всичко.
— И си е бръснел главата, така ли?
— Не и когато се видяхме за последно — казах аз. — Тогава беше с коса като всеки друг.
— Преди седем години, нали така?
Свих рамене.
— Може би е взел да оплешивява. Суетност, нали разбираш.
Финли кимна.
— Какво работеше?
— Последното, което знам, беше, че работи в Министерството на финансите — казах аз. — Нямам представа къде точно.
— Какво образование имаше? И той ли е служил в армията?
Кимнах.
— Във военното разузнаване. По някое време напусна и отиде на държавна служба.
— Писал ти е за Маргрейв, нали? — запита Финли.
— Споменаваше за Блейк Слепеца. Не и защо е идвал. Но едва ли е трудно да разберете.
Финли кимна.
— Утре сутрин ще завъртим телефона. А междувременно сигурен ли си, че нямаш представа защо е идвал?
Поклатих глава. Нямах ни най-малка представа защо е идвал. Но Хъбъл знаеше. Джо беше високият мъж с бръсната глава и кодово име, дошъл да разследва нещо. Хъбъл бе довел брат ми и знаеше точно защо. Най-напред трябваше да го открия и да му задам въпроса.
— Нали каза, че не можете да намерите Хъбъл? — запитах аз.
— Никакъв го няма — рече Финли. — Не е в дома си на Бекман Драйв и никой не го е виждал из града. Хъбъл знае нещо, нали?
Мълчаливо свих рамене. Предпочитах да си запазя козовете. Ако трябваше да изцедя от Хъбъл нещо насила, предпочитах да го сторя по-далеч от хорски очи. Не държах Финли да ми наднича през рамото. Можеше да реши, че не съм деликатен. А пък още по-малко държах аз да надничам през рамото на Финли. Току-виж, ми се сторило, че е прекалено деликатен. Така или иначе, пред мен Хъбъл щеше да пропее по-бързо, отколкото в полицията. Вече бяхме стигнали до половината. Тъй че Хъбъл оставаше моя тайна. Поне засега.
— Нямам представа какво знае Хъбъл — казах аз. — Нали ти рече, че се е разкиснал.
Финли пак изръмжа и се вторачи в мен. Усетих как мислите му тръгват по нов път. Знаех накъде. Отдавна го чаках. При убийствата има едно основно правило. То идва от статистиката и дълголетния полицейски опит. Правилото гласи: има ли убит, най-напред огледай в семейството. Защото ужасно много убийства са дело на роднини. Съпрузи, съпруги, синове. И братя. Такава е теорията. За своите двайсет години в Бостън Финли я бе виждал на дело стотици пъти. Сега се опитваше да я приложи в Маргрейв. Трябваше да му попреча. Не исках да мисли за това. Не исках да губя още време зад решетките. Сигурно щеше да ми потрябва за нещо друго.
— Проверихте алибито ми, нали? — рекох аз.
Той разбра накъде бия. Все едно, че обсъждахме като колеги някакъв заплетен случай. Усмихна се за момент.
— Твърдо алиби. Когато е станало всичко, ти си бил в Тампа.
— Много добре — казах аз. — Шефът Морисън радва ли се?
— Още не знае. Звъних му, но не отговаря.
— Не искам други случайни грешки. Онзи дебел тъпак разправяше, че ме видял там. Нека разбере веднъж завинаги, че повече няма да му търпя номерата.
Финли кимна. Пресегна се към телефона и набра някакъв номер. От слушалката долетя тихото мъркане на сигнала. Това трая доста дълго, докато най-сетне Финли остави слушалката.
— Не си е у дома — рече той. — Какво да се прави, неделя.
После измъкна от едно чекмедже телефонен справочник.
Отвори на буквата Х. Намери домашния номер на Хъбъл. Набра го, но резултатът бе същият. Само сигнал и никакъв отговор. После опита с мобифона. Някакво електронно гласче взе да обяснява, че апаратът е изключен. Той затвори, без да изслуша докрай.
— Намеря ли Хъбъл, моментално ще го прибера — каза Финли. — Много неща има да ни разкаже. А дотогава нищо не мога да сторя, нали?
Вдигнах рамене. Имаше право. Вървеше по отдавна изстинала следа. Единственият светъл лъч бе уплахата на Хъбъл в петък.
— Какво ще правиш ти, Ричър? — запита той.
— Ще си помисля.
Финли ме погледна в очите. Не враждебно, но много сериозно, като че искаше да побере в един-единствен строг поглед и заповед, и молба.
— Остави тия неща на мен, бива ли? Скоро ще се почувстваш зле, ще жадуваш за мъст, но не искам своеволия в този град, разбра ли? Това е работа за полицията. Ти си цивилен. Остави всичко на мен, бива ли?