Родена в лед

— Тук е мястото, където се извършва убийството — усмихна се, когато забеляза реакцията й стана неспокойна и в очите й долови уплаха. — Не се страхуваш, нали? Обикновено не разигравам сцените, които пиша.

— Не ставай глупав!

Но тя все пак неволно потрепери, когато застанаха сред каменните стени.

По пода растеше трева — островчета зелени стъбълца пробили си път през камъните. Над главата си виждаше небето, тъй като времето и войните явно бяха унищожили тавана.

Облаците се носеха бавно, като призраци.

— Какво предполагаш, че са правили тук, точно на това място? — попита Грей.

— Живели са, работили са, борили са се.

— Това е много общо. Използвай въображението си. Не виждаш ли хората, които някога са стъпвали тук? Зима е и е страшно студено. Буретата с вода са покрити с лед; земята е скована от скреж, който пращи като суха клонка, когато стъпиш отгоре; въздухът е задимен от пушека на камината. Някъде плаче бебе, гладно е но млъква, щом майка му го вземе на ръце да го накърми.

Той я поведе със себе си — физически и емоционално и тя започна да различава картината почти така ясно, както и той.

— Войници се упражняват ей там и се долавя кънтенето, когато меч с меч се ударят. Един мъж, накуцващ от стара рана, бърза насам. От устата му излизат бели облачета. Хайде да се качим горе.

Той я поведе към тесните виещи се стълби. Често в стената покрай стълбището имаше ниши. Тя се чудеше дали хора са спали в тях, или са складирали продукти. Или може би са се крили от врага, който ги е преследвал?

— Тук е минала старица с газена лампа. На ръката й има дълбок белег, а в очите — страх. Друга бърза насам с кофа вода. Но тя е млада и мисли за любовника си.

Грей държеше ръката й в своята и спря, когато стигнаха до междинната площадка.

— Най-вероятно хората на Кромуел са го разрушили, не мислиш ли? Имало е писъци, огън и кръв. Метал е разсичал кости и стените са кънтели от онзи вик, който се надава от мъж, усетил пронизващата болка. Копия се забиват в кореми и приковават тялото към земята, а крайниците известно време продължават да потръпват. В небето кръжат гарвани и очакват пиршеството.

Той се извърна, видя, че очите й са се разширили и блестят, и се засмя:

— Извинявай. Увлякох се.

— Не е само удоволствие да имаш подобно въображение, предполагам — отново потрепери и преглътна с усилие. — Май не искам да ми го описваш така, че да го виждам толкова ясно.

— Смъртта е впечатляваща, особено когато е свързана с насилие. Мъжете винаги преследват себеподобните си. А тук е идеално за убийство от съвременен тип.

— Не се и съмнявам, че ти допада.

— Да. Той първо ще си поиграе с жертвата — започна наново Грей, докато тръгваха нагоре. Вярно, беше се поувлякъл, но забеляза, че Бриана вече не се тревожи за онова, което е станало в къщата на майка й. — Попива атмосферата и страхът започва да прониква като отрова. Той няма да бърза — обича преследването наслаждава му се. Като вълк надушва страха. Той кара кръвта му да кипи, а това го възбужда като при секс. А жертвата бяга, не се отказва от слабата надежда. Но тя вече диша учестено. Тя пада; стълбите са коварни, когато е тъмно и вали дъжд. Мокри и хлъзгави, самите те са като оръжие. Но тя продължава да се вкопчва в тях и да си пробива път нагоре. Хълца, а от очите й се леят сълзи.