Специална част
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специална част». Краткое содержание книги:
Серия от убийства и покушения, извършени на Коледа срещу приятели и сътрудници на Чарли Кастило, участници в разследването на скандала „Петрол срещу храни“, разкриват на президентския агент, че не може да става и дума за съвпадения — дошло е време за разплата. Врагът се кани да нанесе тежък удар и следващата жертва е подполковник Кастило. Нищо чудно, след като си е създал врагове както в чужбина, така и в страната, и успешно е конфискувал шейсет незаконни милиона долара. Но въпросът си остава кой стои зад заговора.
Изненадите се нижат една след друга. Трябва само президентски агент Чарли Кастило да остане жив.
Дешамп носеше поочукано куфарче в ръка и Кастило реши, че вътре е пъхнал „P-38“, с който се сдоби от кутията на тавана.
Чарли протегна крака и скочи от стената. Макс също се изправи.
— Много интересно развитие, шефче — започна Дешамп.
Кастило изви вежди, но не каза нищо. След това забеляза, че Дешамп е с ръкавици, много подобни на хирургически, но значително по-дебели.
Дешамп бръкна в куфарчето и извади нещо подобно на малка кутия хартиени салфетки от вида, които винаги се поставят в банята, които някои крадци на дребно, като К. Г. Кастило, задължително взимаха, когато напускаха хотела.
Дешамп бръкна в кутията и извади втори чифт ръкавици. Подаде ги на Чарли.
— Гумени ръкавици, шефче. Никъде не ходя без такива.
Кастило си ги сложи.
Дешамп бръкна отново в куфарчето и извади голям плик.
— Зоркото око забеляза, че стърчи от молитвеника ти — заяви той.
— Какво?
Дейвидсън поясни:
— Вашите места — твоето, на Били и на Ото — бяха на втория ред от дясната страна. Там бяха поставени молитвеници, книги с църковни песнопения или както им се казва, сложени на гърба на предните седалки.
— Казва се църковна пейка — поправи го, без да мисли, Кастило.
— Добре де. Пейка. Във всеки молитвеник беше поставена отпечатана програма. Видях, че е пъхната в средата на молитвеника.
— Отвори ли я? — попита Чарли. — Ти случайно да си чувал за рицин?
— Едгар я отвори — оправда се Дейвидсън. — Да, Чарли, чувал съм, разбира се, за рицин.
— Откраднах тези ръкавици от Ленгли — обясни Дешамп. — Би трябвало да не пропускат рицин, както и много други отрови. Когато момчето в лабораторията ми ги показа, обясни, че стрували по трийсет кинта парчето.
— Ако се подмокрим и после окапем като мухи, ще разберем, че те е изментил, нали така? — обади се Кастило и посегна към плика.
— Според мен, шефче, не искат да ти видят сметката. Ако искаха, нямаше да пъхнат онова, с което са решили да ти видят сметката, в молитвеник. — Дешамп потегли ръкавицата, за да я изпъне. — Въпреки това малко повечко предпазливост не е излишна.
Бръкна отново в куфарчето и извади подвързани в червено книги.
— За Били и Ото нямаше молитвеници — обясни той. — Ще трябва да се примирят.
Кастило огледа плика. Беше адресиран — надписът бе правен на компютър, така че нямаше начин почеркът да бъде идентифициран — до „Хер Карл фон унд зу Госингер“.
Пликът бе разрязан с остър нож.
Кастило бръкна вътре и извади нещо като визитки. Бяха четири, стегнати заедно с кламер. Написаното и на тях бе на компютър. На едната пишеше „Будапеща“, на втората „Виена“, а на третата „Берлин“.
„Берлин“ бе зачеркнат с две пресечени линии с плътен маркер. На четвъртата пишеше „Том Барлоу“.
Кастило погледна Дешамп и Дейвидсън. И двамата свиха рамене.
Кастило подаде визитките на Дейвидсън, след това извади от плика лист, сгънат на три, и го разгърна.
Беше фотокопие на паспорт. Веднага забеляза, че паспортът е руски, а частица от секундата по-късно забеляза, че е руски дипломатически паспорт.
В края на първата страница пишеше „ВТОРИ СЕКРЕТАР НА ПОСОЛСТВОТО НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ ВЪВ ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ“.
На втората страница се виждаше снимката на мъж, приблизително на възрастта на Кастило, с късо подстригана светлокестенява, почти руса коса. Беше облечен в колосана бяла риза със стегната вратовръзка на червено райе.
„Прилича повече на тевтонец, отколкото на славянин“, помисли си Кастило.
Името му бе Дмитрий Березовски. Пишеше, че е роден в СССР на 22 юни 1969.
„Това означава, че е четири дни по-млад от мен.“
„Какво, по дяволите, означава това? Изобщо означава ли нещо?“
Кастило погледна Дешамп, който срещна погледа му, след това каза:
— Според мен, шефче, паспортът е съвсем истински.
Кастило изчака той да продължи, но тъй като Едгар мълчеше, той го подкани:
— И какво? Хайде, Ед, говори!
— Всичко това няма начин да бъде проследено до приятелчето ти Дмитрий. Всичко, с което разполагаш, са четири празни картончета с имената на три града и името „Том Барлоу“, изписани на евтин принтер. Берлин е зачеркнат. Ако трябва да кажа нещо за фотокопието на паспорта, то може да е направено както от германците, така и на всяка граница, която Дмитрий е минавал. Редовна практика е да се фотокопират паспортите на интересни хора.
— И какво означава всичко това?
— Първи шантав сценарий — предложи Дешамп. — Може да става въпрос за шпионин, който иска да мине при нас и е преценил, че ти си най-добрият ключ към свободата, както и мостът към ЦРУ. Вече доказа, че знае кой си, знае къде да те открие и предлага среща или в Будапеща, или във Виена, но изключва Берлин.