Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Трябва да си наясно, сър Едуард, че ако нямах достатъчно основания, нямаше да искам от теб такова нещо. Подозирам, че този мъж е съучастник в убийство, въвлечен е в предателски заговор, който застрашава живота на самия крал. Не можеш да бездействаш отстрани, да си измиеш ръцете и да кажеш, че това няма нищо общо с теб. Пък и — додаде той предпазливо — ако се докаже, че имам право, кралят ще ти бъде благодарен.
Суинъртън се обърна към него, по лицето и погледа му се четяха съмнение и несигурност. Поглади угрижено острата си брадичка, докато обмисляше какъв може да бъде изходът от всичко това. Въздъхна, отиде до вратата и повика един от подчинените си. Нареди му незабавно да повика началника на стражите. Скоро в стаята дойде навъсен, червенокос, набит мъж. Имаше грубовато, обветрено лице на войник на редовна служба. Целият му вид — носеше ризница, а и стойката, която зае, щом влезе в стаята, говореше за мъж, който получава заповеди и ги изпълнява безпрекословно. Суинъртън се приближи до него и го тупна по рамото.
— Джон Невил, искам да ти представя нашия гост. Мастър Хю Корбет, писар от кралския съд.
Корбет видя как Невил вдигна поглед към него и отново го сведе.
— Воювал ли си, мастър писарю? — гласът беше ясен и властен.
— Да — отговори Корбет. — Участвах във военните походи в Уелс, когато кралят преследваше уелските принцове из техните долини. Никога няма да забравя преживяното тогава и за да съм докрай откровен, не горя от желание да го преживея отново.
Невил се ухили и показа редица пожълтели, изпочупени зъби.
— Така си и мислех — рече той. — Гордея се с мисълта, че мога да различа хора, които са воювали, от другите, които не са. Само се зачудих, че мъж, когото сметнах за боец, носи дрехи на писар.
— Мастър Корбет — намеси се Суинъртън — не е тук, за да ни помага в битките, а за да удовлетворим негово искане. Каквото и да ти нареди, изпълни го!
Суинъртън излезе от стаята и Корбет осъзна, че хитрият стар войник успя да се измъкне сух от водата. Ако арестуваха Белът и после той се оплачеше, Суинъртън можеше спокойно да твърди, че всъщност не е участвал в предприетото от Корбет. Ако арестуваха Белът и се окажеше, че Корбет има право, тогава Суинъртън можеше да се погрее на чуждата слава. Развеселен от умелия начин, по който началникът на гарнизона излезе от положението, Корбет хвана Невил за ръка и тихо му съобщи какво иска от него.
След края на срещата на Корбет му се щеше да излезе от Тауър и да отиде да види Алис, но както призна на Ранулф, когато се върна в стаята им, прекалено се боеше да върви по лондонските улици. Можеше той, а не момчето, да лежи с прерязано гърло пред църквата „Сейнт Катрин“. Ранулф прие новината за смъртта на момчето със същото безразличие, каквото Корбет беше видял у него в деня, в който го избра измежду окованите в редица осъдени в Нюгейт. Смъртта си беше в реда на нещата, всекидневен риск, случайност, макар Ранулф да се съгласи, че е по-добре писарят да си остане в Тауър. Корбет реши, че може и да почака, докато Невил се върне със свещеника и той го разпита. Сви рамене при мисълта за разпита. Щяха да отведат Белът в тъмницата под Бялата кула и да го поверят на нежните грижи на мъчителите и техните изтънчени умения да изтръгват сведения и от най-непокорните затворници.
Корбет чака с часове до прозореца, докато Невил и отрядът стрелци не доведоха свещеника, окован и вързан, във вътрешния двор. Писарят не слезе да ги посрещне, но дори от мястото, на което стоеше, можеше да види, че въпреки своята яростна съпротива свещеникът е много изплашен. Белът и ескортът му се скриха от очите на писаря, щом свиха по дълга алея, застлана с каменни плочи, която водеше към тъмниците. Корбет знаеше, че трябва да чака. Написа кратка бележка на Алис, че е в безопасност, но не спомена местонахождението си. Знаеше, че ако й го съобщи, тя също ще бъде в опасност. После Корбет се загърна с плаща си, легна на леглото и зачака Невил да го повика.
Чак по мръкнало Невил грубо го разтърси за рамото и Корбет се надигна от неспокойния си сън.
— Хайде, мастър, ела — дрезгаво зашепна той, — добре е да дойдеш с нас.
Корбет стана, отиде в ъгъла на стаята, изми ръцете и лицето си в купа със студена вода и се избърса в плаща си. Заслиза след Невил към тъмниците. Войникът го преведе надолу по дългата поредица от тесни стъпала, по които няколко часа по-рано беше видял да слиза свещеникът. Невил свърна вдясно, заобиколи Тауър и стигна до вратичка в основата на една от кулите. Влязоха и Корбет изпита чувството, че са се озовали в преддверието на Ада. Запалени факли в ръждясали стенни поставки пращяха, той долавяше миризмата на влажната пръст под нозете си, примесена с мириса на дим, въглени, пот и страх.