Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Ранулф сякаш се чувстваше по-удобно и доста по на място, може би защото беше привикнал да живее извън закона и всеки ден да се изправя срещу общоприетите нрави. Когато им донесоха виното, Ранулф сграбчи момчето за ръкава и му прошепна някакво име. Младежът се навъси и нацупи. Прибра няколкото монети, оставени от Корбет на масата и когато се отдалечаваше от тях, никак не бързаше. След малко се появи друго момче и седна срещу двамата мъже. Косата му беше пясъчно руса, лицето — сърцевидно като на момиче. Имаше дълги извити мигли, бледи страни и малки, розови устни. Доброто му настроение беше пресилено и Корбет съзря страха в черните му като въглен очи. Обзе го съчувствие към опустошената му младост, беше само на шестнайсет или седемнайсет, а гледаше така, сякаш бе на хиляда години.
— Аз съм Саймън — промълви момчето. — Казаха ми, че искате да говорите с мен.
Корбет се приведе.
— Не — отвърна той спокойно, — Лорънс Дъкет иска да говори с теб!
Ужас заструи от очите на момчето и то щеше да скочи на крака, ако Корбет не го беше сграбчил здраво за ръката и не му бе зашепнал успокоително, че е бил приятел на Дъкет и че не му мисли злото.
— Какво се случи с Дъкет? — прошепна Корбет. — Защо умря? Убили са го, нали? Моля те, кажи ми. Мога да те защитя, както и да изправя убийците му пред правосъдието.
Саймън впери поглед в Корбет, прехапа долната си устна, а очите му плувнаха в сълзи. Понечи да заговори, но обори глава, после кимна. Корбет почака, докато момчето вдигна обляното си в сълзи лице.
— Убиха го — промълви то.
— Кой? — дрезгаво попита Корбет.
— Онези с тъмните мантии, с покритите с качулки глави и с маските. Водеха ги великан и джудже — отговори примирено Саймън. — Вмъкнаха се в църквата. Не се чу нито звук. Уловиха го, преместиха престола и го обесиха.
Младежът избърса сълзите от лицето си с ръкава на ризата си и трескаво се огледа.
— Не знам откъде се появиха и къде изчезнаха — припряно добави той. — Сякаш бяха излезли от ада. Тихи, безмълвни — насочи към Корбет изпълнен с ужас поглед. — А Лорънс и думица не промълви! Защо? — попита той с глас, изпълнен с плач.
— Откъде знаеш? — попита Корбет, като сам полагаше усилия да овладее обзелото го вълнение.
— Бях там — отвърна момчето. — Промъкнах се в църквата малко след пладне. Вмъкнах се през едно прозорче, защото свещеникът стоеше на вратата.
— Ами стражите? — попита Корбет.
— Не бяха дошли — продължи Саймън. — Отидох при Лорънс да го утеша, но той ми рече да се скрия. Легнах под една пейка в олтарното помещение и съм заспал, събудих се по мръкнало. Гореше свещ. Тъкмо щях да стана, когато изведнъж те се появиха. Затова се скрих. Бях ужасен и се крих до сутринта, когато свещеникът и стражите разбиха вратата. В суматохата избягах.
Корбет си спомни за парчето плат, закачено на шипковите храсти и кимна.
— Трябва да знаеш повече — настоя той. — Кой е великанът? А джуджето? Кои са тези хора?
Момчето поклати глава.
— Трябва да тръгвам — прошепна то дрезгаво.
— Утре — настоя Корбет, — чакай ме утре, преди сутрешната литургия, при църквата „Сейнт Катрин“ до Тауър.
Момчето кимна, стана, усмихна се пресилено и заситни нанякъде.
Корбет и Ранулф се позадържаха още известно време, после придърпаха по-надолу качулките си, станаха и си тръгнаха. Тайнственият им водач ги отведе до изхода към улицата. Корбет с радост се озова навън, под звездите, и вдъхна дълбоко студения въздух, за да пропъди тежките миризми от подземието. После, доволни, че са сами и не ги следят, се обърнаха и се запътиха към Тауър. Ранулф беше следил разговора между момчето и Корбет с половин ухо, затова започна да досажда на писаря с въпроси, накрая се отказа, понеже друг отговор освен мърморене и уклончиви отговори не получи.
Думите на момчето развълнуваха Корбет, макар те само да допълваха подозренията му. Убийците на Дъкет бяха повече от един. Но кои бяха те? Кой е великанът? Кой е джуджето? Облечени в черно силуети, появили се безшумно в църквата. Откъде са се промъкнали? Корбет продължаваше да търси отговори, когато стигнаха задната врата на Тауър и сънливият, мърморещ пазач ги пусна да влязат. Запътиха се към новото си жилище. Корбет нареди на Ранулф да млъкне и да престане да му досажда. Уви се в плаща си, обърна се към сивата гранитна стена и се помъчи да заспи, да прогони изтощението и ужасите от деня с мисли за нежното гладко като коприна тяло на Алис.
На другия ден Корбет тръгна за мястото на срещата, а на Ранулф нареди да остане в Тауър и да си почине от тежкия труд предишния ден. Излезе през задната врата на Тауър и извървя краткото разстояние до църквата „Сейнт Катрин“. Когато се приближи, църковните камбани забиха за сутрешната служба.