Нострадамус ми изяде хамстера
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нострадамус ми изяде хамстера». Краткое содержание книги:
Та това дори не е половината от всичко!
Той пухтя, пръхтя, гледа ядно през прозорчето в преградата на студиото отвъд. Сега беше гол, но имаше няколко маси, столът на режисьора и видеомонитор на стойка.
Ядният поглед на Ръсел се премести обратно към офиса и по-точно върху участъка, където напоследък си прекарваше доста време всяка вечер. Участъкът, заеман от сейфа на господин Фъджпакър. Могъщият „НЕПОБЕДИМ“ на господин Фъджпакър, донесен от „Емпориум“ и спуснат през покрива с кран (което струваше много скъпо, както си спомняше Ръсел). Няколко тона ценна стомана, съдържащи…
Ръсел изгледа ядно сейфа. Само господин Фъджпакър знаеше комбинацията. Само той и никой друг.
Е…
Това не беше чак дотам вярно. Ръсел подъвка замислено устни, докато си наливаше второ уиски. Имаше и още един човек, който знаеше комбинацията. И това беше той, Ръсел.
Беше я открил по чиста случайност преди много месеци. Беше по обяд, наоколо нямаше никого и на Ръсел му хрумна, че моментът е подходящ да почисти малко. Да се пробва да пообърше сейфа на господин Фъджпакър — това щеше да хареса на старика. Но никак не му беше харесало. Беше се върнал съвсем неочаквано, завари Ръсел да се тюхка над една от големите месингови топки и направо се бе разбълникал. На Ръсел пък му се стори, че ще хвърли топа. Озадачен от прекалено силната реакция на господин Ф., той се върна по-късно с една лупа да огледа голямата месингова топка. И да, там бяха — мъничка редичка надраскани цифри. И за да схване човек какво представляваха те, не беше необходимо да има мозък на Айнщайн.
Разбира се, на Ръсел и през ум не би му минало да отваря сейфа. Това щеше да е ужасна постъпка. Цели векове се чувстваше виновен заради цялата тази работа.
Но сега вече не се чувстваше чак толкова виновен.
Нямаше да боли, ако хвърли едно око на един-два пробни видеозаписа, нали? Просто да ги пусне на монитора и после да ги върне обратно. Че с какво ли би могло да навреди това?
Челото на Ръсел се превърна в едно набърчено чело. Да отвори сейфа само по себе си вече беше престъпление. Влизане с взлом без взлома. Даже и без влизането. Можеше да е нахлуване в чужда собственост, а съвсем определено си беше нарушаване на доверието. Но пък иначе беше негово право да види филма. Той отговаряше за филма. Ами ако? Ами ако беше голям… ами ако? Едно „ами ако“, което също тревожеше Ръсел, страшно много при това. Ами ако филмът представляваше купчина стар боклук? Целият — ултранасилие и хардпорно? Филм, на който цензорите никога не биха дали сертификат?
Спокойно можеше и да е така. Фъджпакър страшно си падаше по кървища, а нали и Боби Бой имаше пръст в сценария, пък и играеше главната роля — щяха да разголят Мерилин Монро, просто нямаше начин.
Ами Джули?
— Ще го убия — рече Ръсел. — Ако е убедил Джули да… ще го убия. Убих го.
Той изгледа още веднъж ядно могъщия „НЕПОБЕДИМ“. После бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади лупата. Погледна я и направи виновна физиономия. Не можеше да се преструва, че не е замислил това.
— Ох, майната му — възкликна Ръсел. — Никого няма да го заболи. Правя точно каквото трябва. Знам, че е така — и след като го каза, стана от бюрото, приближи се до сейфа, огледа цифрите на месинговата топка, поигра си с ключалката с комбинацията и отвори яката метална врата.
Да, всичко си беше там. Безценната система „Киберзвезди“. Наетата камера. Кутии с проявена лента. Купчини видеокасети в спретнати бели номерирани кутии. През цялото време Ръсел току поглеждаше през рамо. Но наоколо нямаше никого, той беше сам-самичък в Хангар 18. Беше се заключил.
— А така — Ръсел измъкна един куп видеокасети.
Настани се в студиото за частна прожекция. Включи монитора, пъхна първата видеокасета, наля си поредното уиски, взе в ръка дистанционното и паркира дупето си върху личния стол на господин Фъджпакър.
— А така — повтори още веднъж Ръсел. — Завъртете старите камери. Нека да е филм.
И както си седеше, натисна „Вкл.“.
Екранът на монитора изпращя от статичното електричество и после на него се появи клапа. На нея бяха надраскани думите „НОСТРАДАМУС МИ ИЗЯДЕ ХАМСТЕРА. Първо действие. Първа сцена. Първи дубъл.“
Ръсел изхъмка.
— Това не го бива много-много за заглавие.
— Знаеш ли, това не го бива много-много за заглавие — изрече гласът на Боби Бой.
— Просто тракни с проклетата дъска — изрече гласът на господин Фъджпакър. „Трак“ — рече дъската.
Първо действие, първа сцена представляваше интериор на кръчма. Един джентълмен с бяла риза и контешка папионка стоеше зад бара. Обстановката бе цветна, но той беше черно-бял.
— О — възкликна Ръсел, — това е Дейвид Нивън. Аз харесвам Дейвид Нивън, но защо е черно-бял?