Български народни приказки (Том 1)
- Автор: Каралийчев Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Български народни приказки (Том 1)». Краткое содержание книги:
В туй време лисицата отишла при воденичаря, смъкнала от гърба си двата празни меха, сложила ги под прозореца и изпъшкала:
— Ох, тежко жито! Воденичарю, тая нощ да ми смелиш хляба! Оставям ти два чувала. Аз ще се върна пак. Отивам да си нагледам рожбите и пак ще дойда да си прибера брашното.
— Добре — отвърнал воденичарят.
Лисицата мръднала между колята, взела един остен от лесата на една биволска кола, отишла до прозореца, мушнала с остена меховете и ги пробила. Въздухът излязъл и кожените мехове спаднали. Поразходила се хитрата лисица насам-натам, легнала на топлото торище и заспала. Като се наспала хубаво, поразгледала дали не може да се вмъкне в заключения курник, но като разбрала, че не ще яде тази нощ пилешко месце, влязла пак във воденицата.
— Готово ли ми е житцето? — попитала тя воденичаря.
— Не е още. Къде са меховете?
— Ей там ги оставих, под прозореца.
Воденичарят отишъл до прозореца и се навел, но що да види — меховете празни.
— Брей, Кумице, някой ти е откраднал житото — рекъл той, — тюх да се не види!
— Искам си житото! — заврещяла лисицата.
— Няма нищо в меховете. Какво да правя? — дигнал ръце воденичарят.
— Какво ли? — извикала лисицата. — Тука мливарите са стоварили много чували, нагреби от всеки чувал по една паничка, додето събереш два меха жито, инак ще те дам под съд!
— Добре — съгласил се воденичарят, нагребал жито от чуждите чували, смлял брашно за лисицата и я изпроводил с двата меха, натъпкани догоре.
Помъкнала лисицата брашното си към гората. Още било тъмно. Като влязла в дупката, тя не заварила своите лисичета. Оставила меховете и изскокнала навън. Най-напред съзряла светулката между дърветата и я попитала:
— Сестричке светулчице, къде ми са рожбиците?
— Изяде ги халата.
— Олелеее! Милите рожби опашати! — завайкала се лисицата. — Ще я науча аз как се ядат чужди лисичета — заканила се тя и затепала пак при воденичаря.
— Воденичарко братко — рекла му тя, — много съм ти благодарна за брашното. Искам да ти сторя едно добро.
— Какво добро?
— Ще те оженя за царската дъщеря.
— Че как ще ме ожениш?
— Аз си зная. Тръгвай подире ми!
Воденичарят се полъгал, стегнал си цървулите и тръгнал подир лисицата. Вървели, вървели, наближили града, дето бил големият дворец. Лисицата се спряла и рекла:
— Ти слез, скрий се под оня мост и чакай, пък аз ще ида в двореца.
Воденичарят се потулил под моста. Лисицата ударила през полето. Полето било пълно с овце, коне и крави. Като минавала край пастирите, сватовницата им поръчвала:
— Ако някой ви попита кой е владетел на тази стока, вий думайте: „Нашият господар Цървулан“.
Стигнала двореца. Влязла вътре. Посрещнал я самият цар. Той бил от вълчи род, затуй се имали с лисицата.
— Добре дошла, Кумице! Какво те носи насам? — зарадвал се царят.
— А че дошла съм да искам дъщеря ти — отвърнала лисицата.
— За кого?
— За нашия господар Цървулан.
— Богат ли е или не? — попитал царят.
— Стадата му са на брой толкова, колкото зърна има в един козлен чувал, пълен с просо. А дворецът му е целият от бял мрамор.
— Къде е сега този господар Цървулан?
— Оставих го под моста.
— Че какво прави там?
— Като идехме насам, връхлетяха ни разбойници и ни обраха. Взеха на господаря Цървулана златотъканите дрехи, гол го съблякоха. Затуй го е срам да дойде.
— Аз ще му проводя дрехи — рекъл царят и заповядал на министрите си да занесат под моста най-хубавите царски дрехи.
Пременил се воденичарят и пристигнал в двореца. Дигнали сватба. В златна кочия седнали младоженецът и невестата, а лисицата насреща им. Потеглили. Воденичарят се навел и пошепнал на Лисиното ухо:
— Къде ще откараме невестата? На воденицата ли?
— Трай си! — отвърнала лисицата.
Като минавали през полето, царят попитал пастирите:
— Чия е тази стока, хей, пастири?
— На нашия господар Цървулан — отвръщали пастирите.
— Блазе му — въздишал тихичко воденичарят.
Подир сватбарите крачели цял полк войници, да закрилят младоженеца и невестата по пътя. Биели барабани, полето ехтяло.
Като наближили гората, лисицата скочила от кочията и рекла:
— Вий карайте направо, пък аз ще ида да обадя в двореца, че пристигате.
Мушнала се вдън гората, дето човешки крак не е стъпвал, стигнала пред мраморния дворец на халата.