Български народни приказки (Том 1)
- Автор: Каралийчев Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Български народни приказки (Том 1)». Краткое содержание книги:
Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.
Прибрал се стопанинът вкъщи и рекъл на жена си:
— Искаш ли да се поразходим до лозето?
— Искам — отвърнала жената.
Оседлал той жребеца и кобилата, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:
— Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.
— На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? — изпъшкала кобилата.
— Защо?
— Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.
Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.
— Защо се смееш? — попитала го жена му.
— Не мога да ти кажа — отвърнал той.
— Моля ти се, кажи ми.
— Не бива.
— Защо не бива?
— Защото, ако ти кажа — ще стане нещо лошо.
— Да става, каквото ще! Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, дето овчарите тая сутрин издавиха кучетата.
Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат вкъщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се вкъщи. Жената пак го подхванала:
— Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!
— Почакай малко да изкопая един трап! — отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.
Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла вкъщи, отчупила половин хляб и го хвърлила на кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига.
— Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашият стопанин лежи в трапа и се гласи да мре? — укорило го старото куче.
— Нека мре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четирийсет жени — ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, ги викам и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре, ако издаде тайната?
Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная — свършено е с мен.
— Какъв е този трап? — попитала жената.
— Този трап ще бъде моят гроб.
— Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! — викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.
Лисицата и воденичарят
Една лисица надула два меха — напълнила ги с въздух, вързала ги, метнала ги на гръб и тръгнала. Преди да излезе, поръчала на своите две лисичета:
— Рожби опашати, тая нощ ще бъдете сами, лягайте в дупката, затворете си очите и спете! Да не сте посмели през нощта да излезете навън, защото, светне ли месечината — по гората тръгва халата. Щом ви зърне, ще ви налапа — и туйто.
— А ти, мамо, къде отиваш с тези празни мехове? — попитало по-малкото, по-хитрото.
— На воденица отивам. Брашънце ще донеса. Утре ще ви омеся бяла погача. Ако ми се пречне някое воденичарско пиле, ще ви донеса по едно крилце.
Тръгнала лисицата към воденицата, а двете лисичета легнали да спят. По едно време край лисичата дупка минала светулка. Светнала два-три пъти с фенерчето си и отминала.
— Каква ли е тази гадинка? — попитало по-голямото лисиче, по-глупавото.
— Светулка — отвърнало по-малкото, по-хитрото.
— Хайде да я хванем, че да ни свети нощем в дупката.
— Хайде!
Скокнали двете лисичета, измъкнали се навън и подгонили светулката между дърветата. Не щеш ли, през клоните се усмихнала пълноликата месечина и халата тръгнала на лов. Тя имала дворец от бял мрамор вдън гората, дето човешки крак не стъпва. Денем си спяла, а нощем излизала да яде малки зайчета и дребни лисичета. В тъмнината халата нищо не виждала, затуй всяка нощ чакала да се яви месечината. Отдалеч зърнала двете лисичета, наежила се, зафучала, хвърлила се отгоре им, изяла ги и се облизала.