Големия лош вълк

Докато се хранеше, към него се присъедини Франко Грималди, нисък и набит тридесет и осем годишен капо18 от Ню Йорк. Двамата разговаряха за обещаващия проект да превърнат района на Тахо в Мека на хазарта, съперничещ на Лас Вегас и Атлантик Сити; разговаряха също за професионалната хокейна лига и последния филм на Вин Дизел; както и за плана на Вълка да спечели един милиард долара от една-единствена сделка. След това руснакът каза, че трябва да си тръгва. Имал друга среща във Вашингтон.

— Да не би да е с президента? — попита Грималди.

Вълка се засмя:

— Не, той не може да свърши нищо както трябва. Защо да се срещам с такъв некадърник? Той би трябвало да се срещне с мен, ако иска да хване Бен Ладен и терористите. Аз довеждам всяка работа докрай.

— Я ми кажи нещо — попита Грималди, преди Вълка да си тръгне. — Онази история за Палумбо в строго охранявания затвор в Колорадо… Ти ли го направи?

Руснакът поклати глава.

— Пълна измислица. Аз съм бизнесмен, а не някакъв касапин. Недей да вярваш на всичко, което чуваш за мен.

Босът на мафията наблюдаваше как непредсказуемият мъж с прякор на хищник напуска ресторанта. Беше почти сигурен, че той е убил Палумбо. А също и че президентът наистина трябваше да се свърже с него заради „Ал Кайда“.

Около полунощ Вълка излезе от черния си додж вайпър в Потомак Парк. От мястото си виждаше контурите на луксозния джип на отсрещната страна на Охайо Драйв. Лампичката в купето примигна и един пътник слезе. Ела при мен, гълъбче — прошепна руснакът.

Мъжът, който приближаваше към него, беше от ФБР и работеше в Хувър Билдинг. Движеше се сковано, с неравномерни и нервни крачки — също като мнозинството правителствени функционери. Липсваше му самоуверената елегантност на изискания джентълмен. Бяха предупредили Вълка, че не би могъл да си купи полезен агент и че ако все пак го направи, не може да се доверява на информацията му. Но той не бе повярвал. С пари можеш да си купиш всичко, дори и хора — особено ако са били подминати от повишения и награди в службата. Това важеше и за Америка, и за Русия. Дори тук, където цинизмът и огорчението се бяха превърнали в национална емблема, важеше с пълна сила.

— И така, някой говори ли за мен на петия етаж на „Хувър“? — попита той.

— Не ми харесва да се срещаме по този начин. Другия път пусни обява в „Уошингтън Таймс“.

Вълка се усмихна, но в следващия миг заби пръста си в брадичката на агента.

— Зададох ти въпрос. Някой говори ли за мен?

Агентът поклати глава.