Обратими грешки
- Автор: Търоу Скот
- Серия: Окръг Киндъл #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Обратими грешки». Краткое содержание книги:
— Очевидно — продължи Джилиан, — ако разполагате с информация, която би показала, че Гандолф не бива да бъде екзекутиран, Артър следва да я чуе.
— Да, имам информация — потвърди Ерно и се засмя. — Не го е направил той.
— Гандолф ли?
— Невинен е — отсече Ердай и я изгледа. — Само че вие не ми вярвате, нали?
Това беше най-логичният въпрос, който й бе задал, но нямаше нужда да мисли много, за да му отговори.
— Не — каза Джилиан. Когато бе вътре, поне половината затворнички твърдяха, че са невинни, и с течение на времето тя бе повярвала поне на няколко от тях. В държавна институция като тази, където правосъдието вкарваше „на едро“, бройката на осъдените невинни може би беше дори още по-голяма. Но тя много бе внимавала преди години, когато случаят Роми Гандолф бе гледан от нейния състав. В онези времена хероинът все още бе начин на приятно прекарване на времето, а смисълът на термина „престъпление, водещо смъртно наказание“ й бе пределно ясен. Дори в присъствието на Ерно не можеше да приеме, че тя, че всички — Молто, Мюриъл, детектив Старчек и дори Ед Мъркоуски, защитникът на обвиняемия, който неофициално бе признал, че смята Гандолф за виновен — така дълбоко са се заблудили.
— Не — повтори Ерно и светлите му очи отново се спряха върху нея. — И аз не бих вярвал. — Той задавено се закашля. Джилиан го наблюдаваше да се клати напред-назад и чакаше да попита какво има предвид. Но когато се успокои, той пое няколко пъти въздух дълбоко и после й каза: — Добре, кажете на адвоката, че съм съгласен да се видя с него. Сега имам по график изследване и ще ме отведат. Доведете го тук след около час. — И без да й обръща повече внимание, вдигна книгата. Аудиенцията беше приключила, разговорът също. Когато му каза довиждане, той дори не я погледна.
10.
8 октомври 1991
Признанието
Във филмите по телевизията убийците обикновено се оказват зли гении със страст към смъртта. Два-три пъти в кариерата си Лари се бе натъквал на адвокат или директор на компания, замислил пъклен план, с цел да се отърве от жена си или партньора си. Но ако се изключеха гангстерите, повечето от разкритите убийци можеха да бъдат класифицирани в две категории: лоши по рождение същества, започнали да измъчват котки на шестгодишна възраст или — по-честия случай — помияри, подритвани насам-натам от съдбата достатъчно дълго, за да се научат да го правят сами с други, и хора, способни да дръпнат спусъка само и само за да докажат поне веднъж в живота си, че няма да допуснат никой да се гаври с тях. Катерицата бе от вторите.
Бяха в малката съблекалня на Шести участък, която се използваше и за разпити. Седяха откъм две съседни страни на малката квадратна желязна масичка, сякаш Гандолф бе поканен на вечеря. Лари бе достатъчно опитен, за да знае, че не бива да разговаря с Катерицата насаме, но за съжаление Возницки и Линахан бяха на повикване, защото преди малко някой бе съобщил, че има сигнал за взлом. Така че идеята на Лари бе само да размени няколко общи приказки със задържания и да повика свидетел едва когато стигне до съществената част.
— Виждал ли си някога това? — попита Лари. Медальонът бе сложен на сивата масичка. Върху него на кафяв фон се виждаше фина гравюра, изобразяваща профил на жена с висока дантелена яка. Може да беше много красива, но Катерицата бе достатъчно подозрителен, за да не я докосне. Понечи да каже нещо, но думите не можеха да излязат от гърлото му.
— Не си спомням точно, пич — изтръгна се накрая от него. — Хубаво нещо. Щях да го запомня, ако го бях виждал.
— Ебаваш ли се с мен, копеленце?
— Не се ебавам, пич. Как ще се ебавам с полицията?
— Само че според мен се ебаваш. Защото аз току-що получих това от полицай, който го е намерил у теб. Лъжец ли го изкарваш?
— Не съм казал, че е лъжец. Ти го нарече така.
— Добре, лъжец ли е?
— Не знам. — Катерицата прокара палци по издрасканите по масата графити, дело на явно останал невпечатлен от обстановката тук младеж. — По-скоро мошеник — каза той с нежелание. — Някои мошеници са и лъжци. Не е ли така?
— Да не сме в час по философия? Сигурно съм пропуснал надписа на вратата. Ще те попитам пак: това тук твое ли е?
— Не… не би трябвало да е в мен.
Лари се усмихна. Този нещастник бе толкова елементарен, че започваше да му харесва.
— Знам, че не би трябвало да е в теб. Но беше, нали така?
В погледа на Катерицата проблесна диво огънче на неопределено съмнение.