Пантерата

Двамата войници с калашниците приближиха да ни правят компания. Междувременно йеменците от самолета ни поглеждаха крадешком и бързаха към митницата.

— Виждали ли какво ти се случва, когато се пререждаш? — казах на Кейт.

— Джон, какво става?

— Не знам.

И нямах намерение да чакам, за да разбера. Хвърлих поглед към изхода, водещ към мястото за получаване на багаж и митницата, и реших, че нашият човек може да ни чака там.

— Да вървим — казах на Кейт.

— Той каза да чакаме…

Хванах я за ръка и я поведох към двойната врата.

— Помъчи се да вървиш като египтянка.

На три метра от вратата чух вик и двамата войници внезапно се втурнаха пред нас и се озовахме пред дулата на два автомата.

Нашият йеменски приятел се появи отново и извика:

— Казах ви да чакате тук!

— Да, но казахте също, че човекът от посолството е с вас.

— Да. Ето го.

— Господин и госпожа Кори, предполагам.

Обърнах се. Към нас вървеше някакъв тип с джинси и дълго яке. Разпознах човека от фотографията, Пол Бренър.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна — каза той. — Разговарях с този господин за визите ви.

— Йеменското консулство в Ню Йорк ни увери, че не трябва да плащаме такса — казах аз.

Той се усмихна, протегна ръка на Кейт и се представи.

— Пол Бренър. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кори. Добре дошли в рая. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да… благодаря.

Бренър протегна ръка и на мен.

— Репутацията ви ви изпреварва.

— Личи си — казах. И попитах: — А кой е палячото?

Бренър представи палячото като полковник Хаким от Службата за политическа сигурност, както наричат йеменската тайна полиция. Полковник Хаким не се здрависа с нас, а се обърна към Бренър.

— Искам да говоря с колегите ви насаме.

— Казах ви, че това няма да стане, полковник — отвърна Бренер.

— Отказвате ли ми?

— Казвам, че трябва или да арестувате всички ни, или да ни пуснете.

Полковник Хаким като че ли обмисли двете възможности и накрая каза:

— Може да присъствате.

— Това не фигурира във възможностите.

Беше мой ред да се покажа като алфа-мъжкар и се обърнах към полковник Хаким.

— Кажете на онези момчета да свалят автоматите — казах и посочих войниците.

Той се поколеба, после излая нещо на арабски и войниците свалиха оръжията.

— Има проблем с визата ви, както и с визата на жена ви — каза Хаким. — Несъответствие с адреса. Така че мога да ви помоля да напуснете Йемен.

Кой казва, че нямало Бог?

— Не сте вие онзи, който ще вземе подобно решение, полковник — каза му Бренър.

Разбира се, че е той. Млъквай.

Полковник Хаким нямаше какво да отговори.

— Утре посолството ще се обърне с официален протест към външното ви министерство. Приятна вечер, полковник.

Полковник Хаким отново нямаше какво да отговори, но тогава Бренър най-неочаквано му протегна ръка и Хаким се поколеба, обаче я пое.

— Трябва да останем съюзници във войната срещу Ал Кайда — каза Бренър. — Така че престанете с тези глупости. Ас-салаам алейкум.

Полковник Хаким се възползва от шанса да запази достойнството си пред войниците и отговори:

— Уа алейкум ас-салам.

— Обадете ми се, ако минавате през Ню Йорк — казах на полковника.

И поехме към втория кръг на ада — багажа и митницата.

— Какво беше всичко това? — попитах Бренър, докато вървяхме.

— Просто йеменското правителство се опитва да демонстрира властта си — отвърна той. — Мислят си, че те командват тук.

— Нима не командват те? — поинтересува се Кейт.

— Никой не командва — отговори Бренър. — Това е причината да сме тук.

Именно. Природата не търпи празно място. Или, ако искаме да сме по-позитивни, ние сме тук, за да помогнем.

— Всъщност във визите ни като домашен адрес е отбелязано Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.

— На тези клоуни не им е нужен домашният ви адрес.

— Аха. Пък и ние на практика живеем на работните си места.

Бренър си проби път през гъмжилото колички и хора, като дрънкаше нещо на арабски — може би: „Извинете, но ние сме американци и трябва да излезем от този кенеф. Благодаря“.

После посрещачът ни каза нещо на един носач, който кимна.

Въртящият се конвейер не показваше признаци на живот.