Мъртви за света
- Автор: Харрис Шарлин
- Серия: Sookie Stackhouse #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609575
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди – от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
— Е, приятел, защо спря до магазина? — попита полицай Кофлин (кестенява коса, обветрено лице и огромно бирено шкембе).
Алсид се смути. Не знаеше какво да отговори. Нещата се развиваха твърде бързо. Не аз, а той познаваше Адабел приживе и не аз, а той отвори вратата на магазина. Не можех да го виня, че е шокиран повече от мен. Налагаше се да поема юздите.
— Идеята беше моя, господин полицай — веднага казах аз. — Покойната ми баба постоянно ми повтаряше: „Потрябва ли ти сватбена рокля, Суки, ще я намериш в магазина на Верена Роуз“. Но не се сетих да звънна предварително, за да проверя дали работят днес.
— Значи двамата с господин Ерво ще се жените, така ли?
— Да — отвърна Алсид. — Запътили сме се към олтара, така да се каже.
Усмихнах се, но по подобаващо срамежлив начин.
— Ами… моите поздравления, в такъв случай — полицай Кофлин ни изгледа многозначително. — Госпожице Стакхаус, познавате ли лично Адабел Янси?
— Като малка може да съм срещала старата госпожа Янси — предпазливо отвърнах аз. — Но не я помня. Семейството на Алсид познава семейство Янси, разбира се. Съграждани са — а и върколаци, все пак.
Кофлин не откъсваше поглед от мен.
— И вие изобщо не сте влизала в магазина, така ли? Само господин Ерво?
— Алсид отвори вратата, а аз стоях тук — опитвах се да изглеждам изтънчена, но не ми се отдаваше лесно. Аз съм здрава и мускулеста девойка. Е, не съм Грозната Бети, но съм много далеч от Кейт Мос, да речем. — Видях… ръката… затова предпочетох да изчакам отвън.
— Много разумно решение — каза полицай Кофлин. — Гледката вътре не за пред хора — изглеждаше с двайсет години по-стар, когато го каза. Тежка е полицейската работа; направо ми дожаля за него. Мислеше си за двата обезобразени трупа в къщата, за двата похабени живота и за това как с удоволствие би щракнал белезниците около китките на извършителя. — Някой от вас има ли представа защо тези две дами са били убити, и то по толкова жесток начин?
— Две — бавно повтори Алсид, като ехо.
— Две? — потретих аз.
— Да, две — мрачно потвърди полицаят. Целта му беше да види реакциите ни и успя да я постигне. Резултатът от експеримента му тепърва щеше да стане ясен.
— Горкичките — прошепнах аз. Дори не ми се наложи да се преструвам — сълзите сами потекоха от очите ми. Прииска ми се да се сгуша до гърдите на Алсид и той, сякаш прочел мислите ми, разкопча якето си и ме загърна с двата му края. — Но ако едната от тях е Адабел Янси, коя е другата?
— От другата не е останало кой знае колко — изтърси Кофлин, преди да си прехапе езика.
— Вътре е бойно поле — прошепна Алсид до ухото ми. Изглеждаше блед като платно. — Не знам… просто не успях да осмисля видяното…
Макар че не можех ясно да прочета мислите на Алсид, все пак долавях някакви фрагменти: той се надяваше, че Адабел е успяла да убие единия от нападателите си, но останалите не са успели да вземат всички парчета от трупа със себе си.
— Вие сте от Бон Темпс, така ли, госпожице Стакхаус? — небрежно попита полицаят.
— Да, сър — изпъшках аз. Опитвах се да пропъдя от главата си последните мигове от живота на Адабел Янси.
— Къде работите там?
— В бар „Мерлот“ — отвърнах. — Сервитьорка съм.
Докато Кофлин осмисляше разликата в социалния статус между мен и моя „жених“, аз отпуснах глава върху гърдите на Алсид и затворих очи. Полицай Кофлин се чудеше дали съм бременна; дали бащата на Алсид — известна и заможна фигура на шривпортския небосклон — одобрява избраната от сина му невеста. И напълно разбираше желанието ми да имам скъпа булчинска рокля, щом ще се омъжвам за един Ерво.
— Забелязвам, че все още нямате годежен пръстен, госпожице Стакхаус.
— Не планираме дълъг годеж — каза Алсид. Чувах как гласът му буботи в гърдите, точно до ухото ми. — Тя ще получи диаманта си в деня на сватбата.
— Ама че си лош — изписках аз и игриво го смушках с лакът в ребрата. Е, може би малка по-силно, отколкото трябваше.
— Ох! — запротестира Алсид.
Закачките помежду ни сякаш успяха да убедят полицай Кофлин, че наистина сме сгодени. Той взе адресите и телефонните ни номера и каза, че можем да тръгваме. И двамата изпитахме огромно облекчение.
Отбихме на първото удобно място — малък парк, почти безлюден заради студеното време, — и Алсид отново се свърза с полковник Флъд. Аз стоях в колата, а спътникът ми крачеше из мъртвата трева, жестикулираше и говореше на висок глас, за да изпусне част от натрупаните емоции. Гневът и тревогата му ме заливаха на вълни. Алсид трудно изразяваше чувствата си с думи, като повечето мъже, и сега, когато виждах колко е уплашен, го почувствах още по-близък и скъп.