Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
— Ели — казах, — аз също искам да имам деца от тебе, но защо трябва да се отказвам от своята работа?
— Искам бащата на моите деца да бъде жив.
— Е, не е задължително да загине — рекох, като се опитах да придам на гласа си онази лекомислена бодрост, с която обикновено разговаряхме с Ели. — При това, доколкото знам, ти много обичаш моята професия. Да ми помагаш искаше и даже…
Тя втренчи поглед в очите ми:
— Не — продума тя, — сега разбрах, че не обичам твоята професия.
Да, аз също разбирах сега, че не я обича. Тя обичаше само нейния външен блясък, романтичните й легенди, увлекателните й филмови бутафории, игривата й загадъчност в криминалните разкази. Тя обичаше приключението, а не работата. Впрочем аз също обичах приключението и с него още неизбежните автомобилни преследвания по високия бряг, лазенето по плажа и вилите със затъмнените прозорци, но сега, когато Ели настояваше да се откажа от професията, аз внезапно осъзнах, че не само приключението ме привлича в нея, а и друго, нещо много по-важно, нещо дълбоко, съществено, нещо, свързано с чистотата на живота, с моите схващания за човека, нещо, което не можех да формулирам ясно, но което беше достатъчно силно да ме отдръпне дори от Елина.
— Не, не обичам твоята професия — повтори тя, — аз обичам тебе.
Не зная защо, но това любовно признание, изречено тихо и почти безизразно, ми се стори най-пламенното, което Ели ми беше правила някога.
Бях само на двайсет и шест години и обичах, и тя беше на двайсет и две и обичаше, и беше до мене, и бях до нея, и всичко изведнъж излетя от главата ми — Лорда, доларите, камата, Голдсмит, смъртта, професията, всичко! — и я взех в обятията си и я любих както никога дотогава, а сетне рухнах в непробуден, безмълвен и безцветен сън.
2. Един подвиг
В главата ми бумтяха гръмотевици. До мен някой ставаше. Трясъкът се засилваше. С мъка вдигнах натежалите си клепачи, протегнах ръка за очилата. Ели стоеше до вратата — някой чукаше и викаше нещо на английски. Познах гласа на Ричард Брук.
— Какво става? — попитах със заплетен от съня език.
— Ричард моли да излезем, щял да ни покаже нещо.
— Колко е часът?
— Един и половина. Ставай, време е за обед.
Нахлузих панталони и риза, излязох. Около Ричард Брук, наметнат с разкошен копринен халат, се бяха струпали американците и гледаха нещо в ръцете му. Приближих се: беше канията, същата, която пет часа преди това бяхме видели в куфара на Режисьора до кутийките ЛСД. Ричард възбудено обясняваше: когато тази сутрин се прибрал, канията я нямало, както и ножът, може да се закълне в това. А като се събудил преди малко, канията била върху кушетката. Да, разбира се, вратата към балкона е отворена. Не, той нищо вече не разбира. Нали убиецът е арестуван? Или някой си прави зли шеги?
Всички опипваха кожената калъфка, сякаш да се убедят, че тя не е плод на въображението, а истинска, онази, от която Сантяго Бим вади камата, за да прониже Орлово око.
— Къде е мистър Холивуд? — попитах.
— Той спи — отвърна доктор Кречмър. — Той, бедният, едва издържа нощта.
Възбудата бързо поутихна и ние се прибрахме в стаите си. Мислите ми обаче бяха заети с този тайнствен скок на канията от куфара на Режисьора до кушетката на Ричард Брук. Кой и защо бе извършил това? Трябваше да го узная, и то докато събитието бе още прясно. Мислех какво да предприема и тия мисли изтикваха настрана неприятния разговор с Ели, а може би съзнанието ми самичко вършеше това в положение на самоотбрана, за да се освободи от предсемейните конфликти, които го смущаваха. И без съмнение те и Ели бяха в основата на онова, което предприех няколко минути по-късно. А може би чисто и просто исках да докажа на себе си, че не съм „пупи“.
Бе точно 13 часът и 40 минути и точно в 13 часа и 40 минути аз пристъпих към първия си подвиг в този мой първи, мой първи нещастен самостоятелен случай. Казвам „подвиг“, но вие не можете да оцените смисъла, който аз влагам в тази дума, нито даже да го разберете; ще го разберат и оценят само ония, които като мен страдат от аерофобия; ония, които не смеят да хвърлят поглед от прозорците на петия етаж към улицата; които бягат като от чума от планинските лифтове; които извръщат очи от кацналите върху скелите на новостроящи се сгради зидари; които чувствуват отвратително повдигане при вида на пълзящи по скалите алпинисти… Защото ето какво направих:
Излязох на балкона, на тесния, дълъг балкон, същия онзи, който опасва цялата фасада на хотела и е разделен на площадки от железни парапети пред всяка стая. Долу, безкрайно далече долу, цели седем етажа по-долу, беше бездната и тя неудържимо ме влечеше, и само като си помислех за нея, гърлото ми се свиваше на възел.